NEW IN PAPERBACKOrthodox Christians in America
|
Ordering |
| Individual customers:
Teachers in UK and European schools (and FE colleges in the UK):
|
| Description |
| Authors, editors, and contributors |
| John H. Erickson, St. Vladimir’s Orthodox Theological Seminary |
Eric D. Perl, Theophany. The Neoplatonic Philosophy of Dionysius the Areopagite. Albany: SUNY Press, 2007. Pp. 163. ISBN 978-0-7914-7111-1. $60.00.
Reviewed by Christophe F. Erismann, University of Cambridge (ce271@cam.ac.uk)
——————————-
To read a print-formatted version of this review, see
http://ccat.sas.upenn.edu/bmcr/2008/2008-02-40.html
——————————-
“Dionysius the Areopagite” or, more precisely, the pseudo-Dionysius is undoubtedly one of the most intriguing figures in the history of
Western philosophy. The author of the Corpus Dionysiacum — a set of five treatises: On the Celestial Hierarchy, On Divine Names, On the
Ecclesiastical Hierarchy, On Mystical Theology and some Epistles — was active at the end of the fifth or the beginning of the sixth century,
probably in Syria. Previous scholarship has highlighted Dionysius’ strong debt to Proclus, and through him, to Neoplatonism. Dionysius’
conceptual link to Neoplatonic philosophy is the aspect of his thought which Eric Perl has chosen to consider in his short book, which
deliberately leaves aside both the Christian theological aspect of Dionysius’ work and the delicate problem of authorship. Perl sets out
clearly his aim, which is to give “a reading of the works in purely philosophical terms, simply as a body of thought” (p. 4).
The first six chapters are a discussion of a number of sections of On Divine Names. Perl considers the radical transcendence and
unknowability of God (chapter 1), the immanence and manifestation of God in all things (chapter 2), Dionysius’ account of God as Goodness,
Beauty and Love — Perl emphasizes at this point that God cannot not create or not produce the world — (chapter 3), the problem of Evil
solved with a privation theory (chapter 4), the hierarchical structuring of being and the understanding of reality as a hierarchically ranked sequence, descending from angels, or pure intellects, to inanimate beings (chapter 5) and the modes of cognition (chapter 6). The seventh and last chapter presents Dionysius’ philosophy of symbolism mainly on the basis of the Celestial Hierarchy. This is completed by a good bibliography which judiciously includes the French, Italian and German traditions of study.
Studies on Dionysius’ Neoplatonism have benefited recently from renewed scholarly interest, exemplified by the books of Christian Schaefer and of John Dillon and Sarah Klitenic Wear.[[1]] Perl’s book gives an opinionated reading of Dionysius, in its claim to reconstruct his
understanding of reality in its specifically philosophical dimension. Perl wishes to demonstrate not only that Dionysius appropriates certain
terminological and thematic elements from Plotinus and Proclus but also that he takes up their deep philosophical insights in his own thought.
This aim is completely met. A great quality of Perl’s book is to highlight the importance of a number of (Neo-)Platonic theses in the
architecture of Dionysius’ philosophical thought. The book is founded on the identification of structures of thought which Dionysius has in
common with Plato, Plotinus and Proclus, whose writings are frequently quoted. Perl does not really seek to identify the precise textual
source of this or that passage in Dionysius but rather tries to highlight the important presence of a number of philosophical theses.
The parallels and conceptual isomorphisms presented by Perl cast interesting light on Dionysius’ thought on several occasions.
The central theme of Dionysius’ thought is that of the causal relation of God to the world. God, the source of reality, is, according to the
model of the Neoplatonic One, beyond being. The whole reality is theophany, the manifestation or appearance of God. The important notion
of theophany, which reaches its philosophical acme in the thought of the Latin translator of Dionysius, John Scottus Eriugena, is used to
explain the production of all that is as a manifestation of God. God is manifested as the determination of things. The set of features by which
a thing is what it is is the cause of the being of this thing. The various features, characters and determinations of a thing constitute
the entire intelligible content of that thing and, as a consequence of the thesis according to which being is being intelligible (according to
the Platonic principle which was largely endorsed by Dionysius), they are the whole of the thing itself. A being is nothing but the totality
of intelligible determinations. Since determination is the cause of being to that which it determines, God is the cause of all things in
that he is present to all things as the constitutive determinations by which each is itself and therefore is. A central point of Dionysius’
thought is the understanding of God’s causal presence in things as their intelligible determinations. According to Perl, Dionysius
conceives the relation of God to reality following the model of the relation of Plato’s forms to their instances, or of Plotinus’ One to
all things. He is transcendent in that he is not a being at all. And he is immanent in that he is immediately present in all things as their
constitutive determinations. Dionysius summarises this in the Celestial Hierarchy (I.4, 177D): “the being of all things is the divinity beyond
being”. So God is all things as the cause of all things.
This book raises some questions; however, these do not pertain to the choice of separating, in a way which might seem a little brutal and
contrary to Dionysius’ own project, philosophy from theology. The principles of Perl’s reading are clearly stated; this reading may
appear partial to some, in that it does not take into account the Christian theological component of Dionysius’ thought and seems to
suppose a dichotomy in his intellectual project; but it gives valuable results. This book is a stimulating essay which succeeds in presenting
in a clear and coherent fashion the different elements of Neoplatonic philosophy present in Dionysius’ thought. Nevertheless, an historian of
philosophy may be surprised by two absences: the first concerns the relation of Dionysius to Aristotle and the second pertains to the
historiographical categories of the Neoplatonic Schools of Athens and Alexandria.
In order to qualify Dionysius’ thought, Perl uses the concept of “Neoplatonic philosophy”. This concept is too vague for several reasons. Without entering the question of whether it is possible to speak of a “Neoplatonic philosophy” understood as a systematic and
coherent body of doctrine, which each so-called Neoplatonic author endorsed, let us note that Porphyry’s philosophy is not that of
Iamblichus, Plotinus’ philosophy is not that of Proclus. Late ancient Neoplatonism is a multifarious reality. It would be excessive to see in
it a constraining doctrinal unity, despite fundamental common tendencies, such as the theological interpretation of the Parmenides.
One of the constitutive elements of Neoplatonism is its relation to Aristotle. The harmony of Plato and Aristotle is one of the characteristic doctrines of Neoplatonism. The practice of commenting on Aristotle, which was initiated by Porphyry on the Categories, is an
important feature of Neoplatonism. We owe to Neoplatonic philosophers a number of very important commentaries to Aristotle.[[2]] However, in Dionysius, it is difficult to identify references to Aristotle. If Dionysius were an authentic Neoplatonic philosopher, as held by Perl,
should we not find in his work at least some Aristotelian elements? Dionysius’ Christianity cannot be taken as an answer to this. Several
Christian authors who were contemporaries of Dionysius chose to integrate Aristotelianism into their Christianity — John Philoponus is
an excellent example of this. Independently of the problem of Dionysius’ position towards Aristotelian doctrine, an analysis of his
relation to Aristotle would have given some evidence as to the current of Neoplatonism to which we might attach him. Dionysius was not open to Aristotelianism, but neither did he endorse a militant anti-Aristotelian attitude. Note for example that Gregory of Nyssa, an
important source of Dionysius, knew Aristotelian logic, in particular the Categories. Later, several Christian authors, including Maximus the
Confessor, a recognised exegete of Dionysius, reconcile Christianity, Neoplatonism and Aristotelianism. Dionysius’ attitude towards Aristotle
should probably have been briefly considered in Perl’s book, because this lack of Aristotelianism questions Dionysius’ Neoplatonism.
The other question which may be raised has to do with historiographical terminology. In his fundamental article Richtungen und Schulen im
Neuplatonismus, Karl Praechter suggests a classification of Neoplatonic authors according to currents of thought. His main subdivision is
between the Neoplatonic schools of Athens and Alexandria. This theory is not unanimously accepted and has been frequently criticised in
particular by Ilsetraut Hadot. Perl refers neither to this hypothesis nor the historiographical category of “Athenian Neoplatonism”, without
giving any reason for rejecting this terminology. This is a shame, since it is with the doctrines of the contemporary Neoplatonic School
of Athens that Dionysius was acquainted (note that in their recent book, Dillon and Klitenic Wear frequently use the expression
“Neoplatonic School of Athens”). This remark does not question the essential aspects of Perl’s analyses, of which the quality has been
noted, since Perl gives rightly much attention to an important representative of the School of Athens, Proclus. However, it seems that
using the categories of Athenian and Alexandrian Neoplatonism allows us to situate Dionysius more precisely on the complex map of late ancient philosophy. Moreover, it highlights Dionysius’ particularity. As was stated in Praechter’s interpretative scheme, the Neoplatonic current
which was related to Christianity was that of Alexandria. However, Dionysius was both clearly related to Athenian Neoplatonism, and
clearly a Christian. This makes him unique in the history of late ancient philosophy.
——————
Notes:
1. Christian Schaefer, The Philosophy of Dionysius the Areopagite: an Introduction to the Structure and the Content of the Treatise On the
Divine Names (Leiden, Brill, 2006); John Dillon and Sarah Klitenic Wear, Dionysius the Areopagite and the Neoplatonist Tradition:
Despoiling the Hellenes (Aldershot, Ashgate, 2007).
2. For example, the commentaries on the Categories by Porphyry, Simplicius and Ammonius; on the Metaphysics by Syrianus, on the Physics
by Simplicius.
КАТЕДРА ТЕОЛОГИЯ, ФАКУЛТЕТ ПО ХУМАНИТАРНИ НАУКИ,
ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ „ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”
1. Название, предмет, задачи, спомагателни науки, методология и разделение на науката “Литургика”.
2. Извори:
- Старозаветни библейски книги
- Новозаветни библейски книги
- Апокрифна книжнина
- Творения на апостолските мъже
- Творения на църковните писатели от II – III век
- Творения на източните църковни писатели от IV – V век
- Творения на западните църковни писатели от IV – V век
- Творения на източните църковни писатели от VI в. нататък
- Творения на западните църковни писатели от VI в. нататък
- Творения на несториани и монофизити
- Църковна поезия и химнография от всички векове
- Свещените правила на поместни и вселенски събори
- Богослужебните книги и древните сборници на Православната църква
- Древни кодекси и ръкописи
1. Култът въобще и християнското богослужение:
- характер на култа
- най-съвършени форми на култа
- средства, ползвани от култа, за да стане осезаем
- характер на християнското богослужение.
2. Богослужебни места:
- архитектурни стилове и символиката им
- зография на християнския храм: стилове
- иконография: школи.
3. Свещени съсъди и одежди: практическо предназначение и символическо значение.
4. Богослужебни книги.
5. Богослужебни времена:
- общо за празниците
- седмичен празничен цикъл
- годишен празничен цикъл: подвижни празници – предпасхални и следпасхални, неподвижни празници – Господски, Богородични, светийски.
6. Църковни служби:
- богослужебно събрание и богослужебни последования
- съставни части на богослужебните последования: словото, песнопенията, молитвата, символически действия и материални елементи.
II - Специална (частна) литургика
1. Последования на денонощния кръг:
- Вечерня
- Повечерие
- Полунощница
- Утреня
- Часове: първи, трети, шести и девети
- Изобразителни.
2. Тайнства:
- общо за тайнствата на Православната църква
- Света Литургия: история, ритуални семейства, византийски ритуал
- съставни части на св. Литургия. Евхаристиен канон
- Свето тайнство Кръщение, Миропомазване, Евхаристия (Причастие)
- Свето тайнство Свещенство (Ръкоположение), Брак
- Свето тайнство Покаяние и Елеосвещение
3. Обреди:
- водоосвещения
- обновление и освещение на храма
- пострижение в монашество
- погребение
- служби и молитви при различни случаи.
Учебна литература:
1. Стратилатов, свещ. К. Православната вяра и богослужение. Пловдив, 1930.
2. Пашев, Г. Богослужение. За ІІІ клас на прогимназиите. С., 1932.
3. Партений, еп. Левкийски. Божествената литургия на св. апостол Яков, брат Божий. С., 1948.
4. Йона, архим. Учебник по литургика. С., 1950.
5. Николай, еп. Макариополски. Светата Евхаристия (Произход и същност). С., 1955.
6. Тафт, Р., Фаруджа, Е. Теология на литургията и теология на символа (Лекции). Рим-С., 1992.
7. Нефедов, Г., прот. Таинства и обряды Православной церкви. Изд. 2. М., 1995.
8. Скабалланович, М. Толковый Типикон. Вып. 1-3. Репринт. М., 1995.
9. Горазд, архим. Богослужение и богослужебна дисциплина. С., 1956; 2 изд. 2007.
9. Чифлянов, Бл. Литургика. С., 1995.
10. Литургика или наука за богослужението на Православната църква. Съст. Е. Нестеровский. 2 изд. Велико Търново, 1996.
12. Керн, архим. Киприан. Литургика. Гимнография и эортология. М., 2000; http://www.kursmda.ru/books/liturgika_gimnografia_k_kern.htm#_Toc71162165
13. Керн, архим. Киприан. Евхаристия. - http://www.kursmda.ru/books/eucharist_k_kern.htm#_Toc8206065.
14. Уайбру, Х. Православната литургия. Силистра, 2002.
15. Шиманский, Г. И. Литургика: таинства и обряды. M., 2003.
16. Авксентий, архим. Литургика. Велико Търново, 2004.
17. Красовицкая, М. С. Литургика. М., 1999; 2 изд. 2007; http://www.krotov.info/libr_min/k/krasoviz/kras_00.html.
18. Свящ. Н. Р. Антонов. Храм Божий и церковные Службы. - http://www.kursmda.ru/books/hram_bozhij.htm#_Toc506343514.
19. Архиепископ Аверкий. Литургика. Части 1-3. - http://www.kursmda.ru/books/liturgica_averky_1.htm; Части 4-5. - http://www.kursmda.ru/books/liturgica_averky_2.htm.
20. Епископ Вениамин (Милов). Чтения по литургическому богословию. - http://www.kursmda.ru/books/liturgicheskoie_bogoslovie_milov.htm.
21. Успенский, Н. Д. Православная литургия. Историко-литургические исследования. Праздники, тексты, устав. М., 2007 (Литургическая библиотека).
22. Federer, K. Liturgie und Glaube. Eine theologeschichtliche Untersuchung. Freiburg, Paulus, 1950.
23. Steuart, B. The Development of Christian Worship. New York, 1953.
24. Garrett, T. S. Christian Worship: An introductory оutline. London, 1961.
25. Mitchell, G. A. Landmarks in Liturgy: The Primitive Rite, the Medieval Mass, the English rite to 1662. London, 1961.
26. Schmemann, A. Introduction to Liturgical Theology. Portland (ME), 1966.
27. Casel, O. The Mystery of Christian Worship. Westminster (MD), 1962.
28. Vagaggini, C. Theological Dimensions of the Liturgy. Collegeville, (MN), 1976.
29. Jones, C., Wainwright, G. & Yarnold, E. The Study of Liturgy. London, 1978; rev. ed., 1991.
30. Wainwright, G. Doxology: The Praise of God in Worship, Doctrine and Life. London, 1980.
31. Senn, F. C. Christian Worship and Its Cultural Setting. Philadelphia, 1983.
32. Ratzinger, Kardinal J. Der Geist der Liturgie. Eine Einfuerung. Freiburg, 2000.
33. Bieritz, K.-H. Liturgik. Berlin und New York, 2004 (de Gruyter Lehrbuch).
Интернет:
Руски книги - http://www.typikon.orthodoxy.ru/liturgic.htm
Руски книги и статии - http://www.pravbeseda.ru/library/
http://portal.canto.ru
http://www.kliros.org/
http://www.pravmir.ru
Преподавател:
(архим. доц. Павел Стефанов)
Turkey in radical revision of Islamic texts
| By Robert Piggotthttp://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/7264903.stm |
 The scholars say they are returning to the original values of Islam |
Turkey is preparing to publish a document that represents a revolutionary reinterpretation of Islam - and a controversial and radical modernisation of the religion.
The country’s powerful Department of Religious Affairs has commissioned a team of theologians at Ankara University to carry out a fundamental revision of the Hadith, the second most sacred text in Islam after the Koran.
The Hadith is a collection of thousands of sayings reputed to come from the Prophet Muhammad.
As such, it is the principal guide for Muslims in interpreting the Koran and the source of the vast majority of Islamic law, or Sharia.
 |
 This is kind of akin to the Christian Reformation. Not exactly the same, but… it’s changing the theological foundations of [the] religion  Fadi Hakura,Turkey expert, Chatham House |
But the Turkish state has come to see the Hadith as having an often negative influence on a society it is in a hurry to modernise, and believes it responsible for obscuring the original values of Islam.
It says that a significant number of the sayings were never uttered by Muhammad, and even some that were need now to be reinterpreted.
‘Reformation’
Commentators say the very theology of Islam is being reinterpreted in order to effect a radical renewal of the religion.
Its supporters say the spirit of logic and reason inherent in Islam at its foundation 1,400 years ago are being rediscovered. Some believe it could represent the beginning of a reformation in the religion.
|
Some messages ban women from travelling without their husband’s permission… But this isn’t a religious ban. It came about because it simply wasn’t safe for a woman to travel alone Prof Mehmet Gormez, Hadith expert, Department of Religious Affairs |
Turkish officials have been reticent about the revision of the Hadith until now, aware of the controversy it is likely to cause among traditionalist Muslims, but they have spoken to the BBC about the project, and their ambitious aims for it.
The forensic examination of the Hadiths has taken place in Ankara University’s School of Theology.
An adviser to the project, Felix Koerner, says some of the sayings - also known individually as “hadiths” - can be shown to have been invented hundreds of years after the Prophet Muhammad died, to serve the purposes of contemporary society.
“Unfortunately you can even justify through alleged hadiths, the Muslim - or pseudo-Muslim - practice of female genital mutilation,” he says.
“You can find messages which say ‘that is what the Prophet ordered us to do’. But you can show historically how they came into being, as influences from other cultures, that were then projected onto Islamic tradition.”
The argument is that Islamic tradition has been gradually hijacked by various - often conservative - cultures, seeking to use the religion for various forms of social control.
Leaders of the Hadith project say successive generations have embellished the text, attributing their political aims to the Prophet Muhammad himself.
Revolutionary
Turkey is intent on sweeping away that “cultural baggage” and returning to a form of Islam it claims accords with its original values and those of the Prophet.
 Women are re-examining their portrayal in the scriptures |
But this is where the revolutionary nature of the work becomes apparent. Even some sayings accepted as being genuinely spoken by Muhammad have been altered and reinterpreted.
Prof Mehmet Gormez, a senior official in the Department of Religious Affairs and an expert on the Hadith, gives a telling example.
“There are some messages that ban women from travelling for three days or more without their husband’s permission and they are genuine.
“But this isn’t a religious ban. It came about because in the Prophet’s time it simply wasn’t safe for a woman to travel alone like that. But as time has passed, people have made permanent what was only supposed to be a temporary ban for safety reasons.”
The project justifies such bold interference in the 1,400-year-old content of the Hadith by rigorous academic research.
Prof Gormez points out that in another speech, the Prophet said “he longed for the day when a woman might travel long distances alone”.
So, he argues, it is clear what the Prophet’s goal was.
Original spirit
Yet, until now, the ban has remained in the text, and helps to restrict the free movement of some Muslim women to this day.
|
There’s also violence against women within families, including sexual harassment… This does not exist in Islam… we have to explain that to them Hulya Koc, a “vaize” |
As part of its aggressive programme of renewal, Turkey has given theological training to 450 women, and appointed them as senior imams called “vaizes”.
They have been given the task of explaining the original spirit of Islam to remote communities in Turkey’s vast interior.
One of the women, Hulya Koc, looked out over a sea of headscarves at a town meeting in central Turkey and told the women of the equality, justice and human rights guaranteed by an accurate interpretation of the Koran - one guided and confirmed by the revised Hadith.
She says that, at the moment, Islam is being widely used to justify the violent suppression of women.
“There are honour killings,” she explains.
“We hear that some women are being killed when they marry the wrong person or run away with someone they love.
“There’s also violence against women within families, including sexual harassment by uncles and others. This does not exist in Islam… we have to explain that to them.”
‘New Islam’
According to Fadi Hakura, an expert on Turkey from Chatham House in London, Turkey is doing nothing less than recreating Islam - changing it from a religion whose rules must be obeyed, to one designed to serve the needs of people in a modern secular democracy.
He says that to achieve it, the state is fashioning a new Islam.
“This is kind of akin to the Christian Reformation,” he says.
“Not exactly the same, but if you think, it’s changing the theological foundations of [the] religion. ”
Fadi Hakura believes that until now secularist Turkey has been intent on creating a new politics for Islam.
Now, he says, “they are trying to fashion a new Islam.”
Significantly, the “Ankara School” of theologians working on the new Hadith have been using Western critical techniques and philosophy.
They have also taken an even bolder step - rejecting a long-established rule of Muslim scholars that later (and often more conservative) texts override earlier ones.
“You have to see them as a whole,” says Fadi Hakura.
“You can’t say, for example, that the verses of violence override the verses of peace. This is used a lot in the Middle East, this kind of ideology.
“I cannot impress enough how fundamental [this change] is.”
Нашата група прекара нощта на 6 срещу 7 декември 2007 г. в курорта „Роял Заафрана” на Червено море. Въпреки царственото име и категорията „лукс”, липсва изолация между стаите, сякаш стените са направени от мукава, гардеробът е изпочупен, а телевизорът не предлага новинарски емисии. Нейсе!
През следващия ден се върнахме към корените на монашеството – едно явление, което днес не е популярно, но което оказва изключително влияние върху развитието на християнската цивилизация. Достатъчно е да си припомним от нашата собствена история, че нейните истински „локомотиви” и протагонисти са именно монаси – св. Борис-Михаил, Кирил и Методий, преп. Паисий Хилендарски, йеродякон Игнатий (иже нарицаем Васил Левски), екзарх Йосиф…
Първата ни спирка в Източната пустиня беше манастирът „Св. Павел Тивейски” (Деир Анба Була). За основател на монашеството се смята св. Антоний Велики, но всъщност негов непосредствен предшественик е св. Павел. Житието му е написано от блаж. Йероним. Павел загубва родителите си при гонението на Деций Траян (250-251 г.) и се заселва в малък оазис на дивата пустиня. Тук всеки ден врана му носи едно хлебче като св. Илия. Един ден птицата пуска две питки, което не е случайно, защото на гости му идва св. Антоний. Св. Павел умира на 113-годишна възраст и два лъва изравят с нокти гроба му.
Самата обител е построена вероятно през V в. Първото й описание дължим на италианския поклонник Антоний от Пиаченца, който посещава гроба на св. Павел Тивейски между 560 и 570 г. Манастирът няколко пъти е опустошаван от бедуините. В него се издига защитна кула, до която се стига по подвижен дървен мост. Днес манастирът е обграден от стена, висока 10 м и дебела 2 м. В него живеят 70 монаси и 7 послушници, но тъй като хилядите туристи явно са им омръзнали, те строят нов усамотен манастир високо в планината. Най-голямата забележителност тук е пещерата на св. Павел с дълбочина 3,60 м. През ХVІІІ в. тя е разширена и превърната в църква, а мощите на светеца са положени под олтара. Тук се помазахме за здраве с елей от вечно горящите кандила.
На един час път се намира манастирът „Св. Антоний” (Деир Мар Антониос), който е най-стария в света. По народност копт, Антоний загубва родителите си на 18-годишна възраст. Той раздава наследството си и се усамотява в планината Калала, където води борба срещу демоните и собствените си страсти, описана картинно от Гюстав Флобер в „Изкушенията на св. Антоний”. Около него постепенно се събират последователи, които той ръководи до смъртта си на 105-годишна възраст. Пещерата на светеца се сочи в планината Ал-Калзам зад манастира. Неговото житие е написано от св. Атанасий Александрийски. Обителта е основана след кончината на св. Антоний през 356 г. Днес в нея живеят 115 монаси и 9 послушници. Обкръжена е от висока ограда и включва градини, килии, мелница, фурна, библиотека с 1700 ръкописа, магазин и пет църкви, от които най-голямата е посветена на св. Антоний. Украсена е с фрески от ХІІІ в., които са реставрирани през последните три години. По стените са надраскани латински надписи на някой си францисканец Бернард от 1625 и 1626 г., както и графит на големия руски археолог архимандрит (после епископ) Порфирий Успенски (1804-1885).
Потеглихме с рейса на Синайския полуостров през град Порт Саид. Този град е основан през 1859 г. от Саид паша, за да подслони строителите на Суецкия канал. Малцина знаят, че прочутата статуя на свободата в пристанището на Ню Йорк, проектирана от Огюст Бартолди, първоначално се намира тук и носи романтичното име „Египет, който носи факела на Азия”. Хедивът (управител) на Египет Исмаил решава, че издигането й би било прекалено скъпо и я подарява на САЩ, където тя е наречена „Статуя на свободата”.
Парт Саид е известен като епицентър на суецката криза през 1956 г., когато Гамал Абдел Насър национализира канала и Египет е нападнат от Великобритания, Франция и Израел. Войната се проваля поради съпротивата на САЩ и СССР. Градът също пострадва при войните от 1967 и 1973 г. Днес жителите му наброяват половин милион и се увеличават много през зимата, когато Порт Саид се използва като курорт. От другата страна на канала е Порт Фуад.
По пътя, който продължава 6-7 часа, спирахме два пъти, за да събираме корали и миди на един безлюден плаж и да закусим в крайпътно кафене в местността Ейн Муса (Кладенеца на Мойсей). Според преданието тук евреите отдъхват тук за първи път след прекосяването на Червено море. Въпреки че в морето има петролни сонди, водата е изключително чиста.
К О Н С П Е К Т
по предмета История на Българската православна църква, катедра Теология, Шуменски университет “Епископ Константин Преславски” - гр. Шумен
І. ИСТОРИЯТА КАТО НАУКА
Характер на научно-историческото знание. Историята в кръга на конкретните и емпирическите науки. Сродни, помощни науки на историята. Закономерност в историческите явления (обществено-историческо развитие). Степени в еволюцията на историческото знание. Философски теории за историческия живот. Методи на историческото знание. Процес на установяване на историческата истина. Образователно и възпитателно значение на историята.
ІІ. ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА КАТО НАУКА
Съотношение между Българската и Вселенската църква (общи и частни признаци). Православие и народност. Значение на народността в живота на една поместна православна църква. Отношение между българската светска и църковна история. Предмет, метод, задачи и определение на българската църковна история като наука. Периодизация на българската църковна история.
ІІІ. ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ
Народните предания и историята. Видове извори (веществени, писмени; официални, частни и пр.). Български летописи, византийски хроники, латински анали, молдавски хроники, църковни кодекси, писма на владетели и йерарси, списъци на епархии, приписки, духовна литература (жития, служби, трактати, слова и др.)
ІV. БЪЛГАРСКА ЦЪРКОВНА ИСТОРИОГРАФИЯ
Първи историографски опит - “История славянобългарска” от преп. Паисий Хилендарски. Подражатели на св. Паисий: Зографска българска история, “История во кратце о болгарском народе словенском” на йеросхимонах Спиридон и др. По-важни български периодически издания, свързани с българската църковна история. Трудове на гръцки, немски и български учени по време на църковно-националната борба. Църковно-исторически трудове от Освобождението на България (1878) до днес.
V. РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО НА БАЛКАНИТЕ ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ВЕКОВЕ ОТ ХРИСТИЯНСКАТА ЕРА И РАННОТО
СРЕДНОВЕКОВИЕ
Проповед на св ап Павел в Македония и Ахайя. Негови ученици. Легенда за проповед на ап. Андрей в Гърция. Значение на римската провинция Македония за разпространение на християнството. Християнството на Балканите през І-ІV в. Тракийското племе беси и християнството. Сердика и други вътрешни градове като християнски средища. Християнството сред готите в Малка Скития и Дакия. Йерарси - устроители на християнски мисии. Солунски папски викариат. Архиепископия Първа Юстиниана. Епархии на Балканите от VІ до VІІІ в.
VІ. СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И ТЯХНОТО ХРИСТИЯНИЗИРАНЕ
Произход на славяните. Преселване на славяните на Балканите (според византийските извори). Славянски племена. Езическата вяра на балканските славяни. Християнството сред балканските славяни. Благоприятни условия и пътища за проникване на християнството сред славяните. Периоди в развитието на славянската писменост според Черноризец Храбър (ІХ-Х в.).
VІІ. ПРАБЪЛГАРИТЕ И ХРИСТИЯНСТВОТО
Произход на прабългарите. Кубратовата държава. Езическата вяра на прабългарите. Покръстване на прабългарски владетели. Българската държава на Балканите. Прабългари и славяни в Скития и Долна Мизия. Хан Тервел и Византия (договор от 716 г.). Ролята на гръцкия език в официалните кръгове на България. Междуособици за българския престол през VІІІ в. Християнизиращо влияние на византийските пленници в България през времето на хановете Крум и Омуртаг. Гонения на християните при Омуртаг и Маламир. Мъченик Енравот (Воин). Хан Пресиан и християнството.
VІІІ. КНЯЗ БОРИС І И ХРИСТИЯНСТВОТО В БЪЛГАРИЯ
Причини за покръстването на княз Борис І (външнополитически, вътрешнополитически и лични). Анализ на сведенията във византийските и латинските извори за покръстването на княза. Място, време и извършители на покръстването. Положителен характер на делото на княз Борис І. Езическа реакция на прабългарското болярство и княз Владимир-Расате. Св. Фотий Цариградски и княз Борис І. Първоначално уредба на църковния живот в България. Чужди верски пропаганди (мюсюлманска, юдейска, арменска). Опити на княз Борис І да създаде независима българска църква - преговори с крал Людовик Немски и папа Николай І. 106 въпроса на княза към папата и отговори. Преговори на княз Борис І с Византия и учредяване на Българска автономна архиепископия (870). Усилия на Рим да възстанови духовната си власт в България. Вътрешно състояние на Българската църква при княз Борис І. Благотворно влияние на християнството върху поданиците и държавата.
ІХ. СЛАВЯНСКИТЕ ПРОСВЕТИТЕЛИ СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ
Извори за живота и дейността им. Етническа принадлежност. Солун през ІХ в. Образование и качества на Константин (Кирил) и Методий. Дейност на Константин в Константинопол. Мисия при арабите. Методий - управител на славянско “княжество”. Монашески живот на Олимп. Хазарска мисия на братята. Въпросът за откритите мощи на св. Климент, Евангелието и Псалтира в Херсон. Време на изобретяване на славянската азбука. Апология на славянската писменост (Черноризец Храбър). Моравска мисия на св. Кирил и Методий. Рим и дейността на братята. Смърт на св. Кирил в Рим (869). Дейност на св. Методий като Панонски и Моравски архиепископ Разгромяване на кирило-методиевото дело след смъртта на св. Методий (885). Дейността на техните ученици в Преслав и Охрид.
Х. ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ПРИ ЦАР СИМЕОН І (893-927), ПЕТЪР (927-969), БОРИС ІІ (969-971), САМУИЛ (976-1014) И ИВАН ВЛАДИСЛАВ (1015-1018)
Икономическо и политическо състояние на българската държава. Първа българска патриаршия (ок. 917). Духовно състояние на българския народ (Х-ХІІ в.). Развитие на духовната книжнина. Св. Иван Рилски (+ 946) - живот и подвиг. Кратки исторически данни за Рилския манастир. Поп Богомил. Причини за появата и разпространението на богомилската ерес. Произход и същност на богомилството (догматически, нравствени, обществени възгледи). Полемика на Презвитер Козма срещу богомилството. Анализ на сведенията му за духовното състояние на Българската църква.
ХІ. ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВИЗАНТИЙСКОТО ГОСПОДСТВО (1018-1185)
Падане на България под византийско иго. Политика на имп. Василий ІІ Българоубиец към българския народ. Три грамоти, дадени на Охридската архиепископия. Епархии. Отношение на приемниците на Василий ІІ към Охридската архиепископия (погърчване на йерархията, разпространяване на гръцката писменост). Църковно-административна и книжовна дейност на архиепископ Теофилакт Охридски. Отношения между Цариградската патриархия и Охридската архиепископия. Намаляване на Охридския църковен диоцез. Поява на ХІ-та фалшива Юстинианова новела.
ХІІ. ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ (ХІІІ-ХVІІІ в.)
Положение на Охридската църква под латинска, българска и епирска власт. Архиепископ Димитър Хоматиан. Охридската църква под византийска и сръбска власт. По-видни охридски архиепископи. Духовна просвета. Положение на Охридската архиепископия след османското нашествие. Причини за запазване на нейната независимост. Разширяване на Охридския диоцез (ХV - първа половина на ХVІ в.). Връзки на Охридски архиепископи с Русия и Запада. Устройство и управление на Охридската архиепископия. Домогвания на Цариградската патриаршия да подчини Охридската църква. Унищожаване на Охридската архиепископия (подготовка, причини, отражение). Значение на Охридската църква за запазване народностното съзнание на българското население.
ХІІІ. ТЪРНОВСКА АРХИЕПИСКОПИЯ И ПАТРИАРШИЯ (ХІІ-ХІV В..)
Възстановяване на българската държава. Учредяване на независима Българска архиепископия в Търново. Уния с Рим (характер, продължителност, значение). Отношения между Търновската и Охридската архиепископия. Признаване на Търновската църква за патриаршия (1235 г.). Диоцез и епархии. Стеремежи на папите Григорий ІХ, Инокентий ІV и Николай ІV да възстановят контрола си над Търновската църква. Отношения между Цариградската и Търновската патриаршия (ХІІІ-ХІV в.). Богомилството по време на Второто българско царство. Църковни събори срещу него при цар Борис и Иван Александър. Св. Теодосий Търновски и св. патриарх Евтимий. Търновска книжовно-просветна школа.
ХІV. БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО РОБСТВО. ЦЪРКОВНО-НАЦИОНАЛНА БОРБА. ОСНОВАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ
Унищожаване на Търновската патриаршия. Търновският диоцез под властта на Цариградската патриаршия. Български новомъченици през епохата на османското робство. Възраждане на българския народ. Начало на борбата срещу гръцката висша църковна йерархия. Всенародно движение срещу гръцките владици преди и след Кримската война. Обявяване независимостта на Българската църква (1860). Проекти за разрешаване на българо-гръцкия спор. Учредяване на Българската екзархия (1870). Първи църковно-народен събор (1871). Обявяване на Българската църква за “схизматична” (1872). Българската екзархия и революционните борби (1867-1877). Римокатолическа и протестантска пропаганда (ХVІІІ-ХІХ в.).
ХV. БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
Екзархията в Македония и Тракия до Балканската война. Състояние на Екзархията в границите на България - отношения между Църква и държава. Положение след Балканската война - намаляване на диоцеза, опити за реформи в нейното устройство и управление. Избор на нов екзарх и вдигане на схизмата (1945). Религиозно-просветна и благотворителна дейност. Римокатолическа, протестантска и теософска пропаганда след Освобождението.
ХVІ. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ. ДЕЙНОСТ И МЕЖДУЦЪРКОВНО ПОЛОЖЕНИЕ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Трети църковно-народен събор (1953). Избор на патриарх Кирил - кратка биография, научна и църковно-обществена дейност. Патриаршески избирателен събор (1971). Избор на патриарх Максим - кратка биография и църковно-обществена дейност. Участие на Църквата в икуменическото и миротворческото движение. Състояние на БПЦ след 1989 г. Отношения между Църквата и държавата. Разколи.
Шумен,
2008 г.
Съставител: Архим. доц. д-р Павел Стефанов
ОСНОВНА ЛИТЕРАТУРА
Цухлев, Д. История на Българската църква. Т. І. Първи период (864-1186). С., 1910.
Станимиров, Ст. История на Българската църква. С., 1925.
Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви (Българска, Руска, Сръбска). Т. ІІ. С., 1946.
Същият. Българска църковна история (записки). С., 1947.
Динков, К. История на Българската църква (четива). С., 1953 (фототип. изд. - Враца, б.г.).
История на България в 14 т. Т. 1-. С., 1981-.
Иванов, Й. Български старини из Македония. 2 изд. С., 1931 (фототип. изд. - С., 1970).
Православието в България. Отг. ред. Н. Мизов. С., 1974.
Станоев, Б. Православието и България. С., 1992.
Марков, К. Духовен живот в българските земи през късната античност (ІV-VІ век). С., 1995.
Кочев, Н. Християнството през ІV - началото на ХІ век. Проблеми на проникването и утвърждаването му на Балканския полуостров. С., 1995.
Венедиков, Ив. Прабългарите и християнството. 2 изд. Стара Загора, 1998.
Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX-XIV век). С., 1997.
Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. І-ІІ. С., 1924-1931 (фототип. изд. - С., 1995).
Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. І. Ч. 1. С., 1918; Ч. 2. С., 1927; Т. ІІ. С., 1934; Т. ІІІ. С., 1940 (фототип. изд. - С.,1994).
Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987.
Тодорова, О. Православната църква и българите XV-XVIII век. С., 1997.
Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1929 (2 изд. - 1974).
Сто години от учредяването на Българската екзархия. Ред. патр. Кирил. С., 1971.
Априлското въстание и Българската православна църква. Ред. Т. Събев. С., 1977.
Българската патриаршия през вековете. Ред. Т. Събев. С., 1980.
Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. С., 1989.
Кирил, патр. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878). Т. 1. Кн. 1-2. С., 1969-1970.
Йосиф І, екзарх. Писма и доклади. Съст. В. Георгиев и Ст. Трифонов. С., 1994.
Същият. Дневник. Съст. Хр. Темелски. С., 1992.
Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. - ГСУ БФ. Т. ХVІ, 1939.
Калканджиева, Д. Българската православна църква и държавата 1944-1953. С., 1997.
Димитров, Б. Християнството в българските земи. Български манастири. С., 2000.
Дворник, Франсис. Славяните в европейската история и цивилизация. С., 2002.
Петров, П., Хр. Темелски. Църква и църковен живот в Македония. С., 2003 (Македонска библиотека, 46). - http://www.kroraina.com/knigi/pp_ht/pp_ht_1.html.
Hopkins, J. L. Bulgarian Orthodox Church. Irvington (NY), 2008 (Eastern European Monographs).
Житие на Николай Нови Софийски от Матей Граматик в контекста на житийната традиция
автор: Антоанета Буюклиева
| издателство | Време |
| раздел | Литературознание |
| година на издаване | 2008 |
| ISBN | 9789548568197 |
| страници | 312 |
| тегло | 305грама |
| размери | 19×14 |
10.00 лв.
http://knigi.biz/
?act=products&do=detailed&id=130661&PHPSESSID=ccaafd0d968836e4796f7e33aed8f0f2
Настоящият труд е монографично изследване на творчеството на Матей Граматик. Предлага основно проучване на неговото единствено познато съчинение - Житие на Николай Нови Софийски, най-значителната и обемиста творба, създадена през ХVІ в. Житието е изследвано от извороведско, композиционно, съдържателно и стилистично гледище. Показано е като отражение на личността на автора и на основния конфликт на епохата - сблъсъка между мохамеданство и християнство. От литературно-творчески аспект е посочена връзката с предходната житийна традиция - писателите от Търновската книжовна школа, Поп Пейо и др.
Ние четем и възприемаме притчата за блудния син самостоятелно, сама за себе си, но тя е част от един комплекс. В 15 глава на Евангелието си св. Лука съчетава три притчи – притчата за загубената овца, притчата за загубената драхма и притчата за блудния син. Тонът не е песимистичен, а оптимистичен, защото общият рефрен на трите текста е “загубен, но намерен”. Докато първата и втората притча не са разграничени, фразата “И още каза” (ст. 12) разделя третата от тях. Първите две притчи се подчиняват на трислойна структура – първо, изгубване и намиране на нещо; второ, събиране на близки и приятели за отпразнуване на находката; трето, поука от Христос за приложението на притчата в живота на обикновените хора - грешниците, каквито сме всички ние.
Същата структура се открива и в третата притча. И тук има загубен “обект” – неразумният син. Въпреки че баща му не тръгва да го търси и връща у дома, както пастирят - овцата и жената – драхмата, той отдавна го очаква, бърза да го посрещне и е щастлив да го види отново. Но между първите две и третата притча има и разлики. В двете са включени по три действащи фигури – пастир, овца, приятели; жена, монета, приятелки. В третата те са четири – блуден син, баща, слуги, по-стар син. Намусеното изказване на старшия син противоречи на радостното чувство, което изпълва трите притчи. Също е знаменателно, че в третата притча липсва допълнението на Христос за радост на небесата (ст. 7) или радост пред ангелите Божии (ст. 10).
Изглежда, че образът на по-стария син е въведен нарочно от Спасителя. С него Той вероятно визира фарисеите и книжниците, които неведнъж възразяват срещу Неговите контакти с “грешниците”. По-старият син не се противопоставя на връщането на брат си и няма нищо против покаянието му. Причината, която го вбесява и го кара да се откаже от празнуването е друга. Излиза, че по-малкият му брат получава всичко, без да е дал нищо. Онзи, който прахосва парите на баща си е посрещнат с радост и ликуване; другият, който всеки ден “тегли каиша” и върши голяма част от работата в имението, изобщо не е забелязан. Единият получава угоено теле, а за другия няма и заклано козле. Кой е по-ценен – рошавият, мръсен и мързелив бродяга или трудолюбивият, усърден и послушен наследник? Възмущението на по-стария син обезсмисля и противоречи на липсващата добавка за “радостта на небето”.
Идва ред на бащата, който трябва да обясни своята “несправедливост”. От една страна той моли по-възрастния син да разбере покаянието на брат си, а от друга му доказва с какво той е благословен много повече от него. Думите “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери” (ст. 32) мотивират и оправдават ликуването на бащата. Но бащата разбира и справедливостта на възражението на по-стария син. Той му отговаря с един израз, който е уникален при характеризиране на отношенията между Бога и човека: “Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое” (ст. 31). Възрастният син има всичко, но за него то не е достатъчно. И наистина, ако човек няма любов в себе си, нищо на този свят не може да го задоволи.
Обращението “teknon” (чедо, дете) изразява най-съкровените чувства, които бащата изпитва към сина си. Пребъдването винаги с любящия баща е основание за радост и доволство, които отсъствалият дълго блуден син не познава. Думите “всичко мое е твое” обезсмислят жалбите на по-стария син, на когото принадлежи цялото имущество на бащата. За блудния син пиршеството е момент на радост, но не и на доживотно щастие. Непоправимата трагедия на блудния син е, че за известно време той се отчуждава от любовта на бащата и подкрепата на брата. Щом свърши угощението и животът продължи отново, възрастният син винаги ще изпитва радостта от присъствието и общението с отца – много повече, отколкото другия. Именно благодарение на трагичната постъпка на другия по-старият син осъзнава ползата от своята преданост.
А как реагират фарисеите и книжниците, към които са отправени тези три притчи? Те не се противопоставят по принцип срещу покаянието на грешниците, към които естествено не причисляват себе си, и конкретно те не се обявяват срещу връщането на блудния син. За тях подчинението на повелите на Закона е смисъл на целия им живот. Тяхното обвинение към Христос “Той приема грешници и яде с тях” (ст. 2) описва действия, които са подобни на тези на бащата от притчата. Но по този начин Христос търси общението на грешниците и предизвиква покаянието им, а не празнува тяхното обръщане. Прави впечатление, че притчата за блудния син има незавършен край. Ние не знаем как реагира по-старият син на обяснението на баща му – дали се съгласява накрая с него и се включва в празнуването или продължава да мърмори и да се противопоставя.
С тази притча св. Лука подчертава, че Бог не отхвърля съзнателно търсеното благочестие на фарисеите и книжниците, а го цени дори повече от импулсивното или продиктувано от егоизъм покаяние на очевидните грешници и митари. Такова следва да бъде и нашето поведение в църквата. Ние не трябва да гледаме снизходително нито на старите жени, които изпълват нашите храмове и не са завършили богословие, нито на амнистираните престъпници, кръстени в затвора, и бившите рапъри, увлечени временно от контракултурата, които търсят новото си “аз” в православието. Трябва да приемаме и едните, и другите като равни на себе си и дори като хора, които понякога могат да внесат свеж и нестандартен полъх в често застоялия въздух на нашите енории. Важното е всички заедно и поотделно да се спасим, а дали сме дошли в 1-я или 23-я час, за вечния Бог няма никакво значение.
Einheit der Kirche im Neuen Testament
Dritte europäische orthodox-westliche Exegetenkonferenz in Sankt Petersburg, 24.-31. August 2005
Hrsg. v. Anatoly A. Alexeev, Christos Karakolis u. Ulrich Luz u. Mitarb. v. Karl-Wilhelm Niebuhr
http://www.mohr.de/t/n5058.htm
Der Band gibt die Vorträge der dritten europäischen orthodox-westlichen Exegetenkonferenz vom 24.-31. August 2005 in Sankt Petersburg wieder. Die Konferenz in Sankt Petersburg war der Frage der Einheit und Vielfalt der Kirche nach den Zeugnissen des Neuen Testaments gewidmet. Ein Schwerpunkt liegt auf Beiträgen zum Verständnis der Eucharistie und der Mission in ihrer Bedeutung für die Einheit der Kirche. Daneben werden weitere historische und theologische Fragen zur neutestamentlichen Ekklesiologie sowie wirkungsgeschichtliche Aspekte des Themas behandelt. Zu allen Themenbereichen werden Beiträge aus orthodoxer, katholischer und evangelischer Perspektive geboten.
Die Symposien von orthodoxen und ‘westlichen’ (evangelischen und katholischen) Neutestamentlern werden seit 1998 durchgeführt und widmen sich methodischen und hermeneutischen Grundfragen der biblischen Exegese. Sie dienen der Kontaktaufnahme und Kooperation zwischen Wissenschaftstraditionen der biblischen Exegese, die bisher weitgehend voneinander isoliert waren.
I Einheit der Kirche in der neutestamentlichen Ekklesiologie
James D.G. Dunn: One Church - many churches - Jannuari Ivliev: Die Kirche Gottes als die eschatologische Realität in der Welt in der paulinischen Tradition - Stelian Tofana: Die Beziehung zwischen der lokalen und universalen Kirche im Licht der ekklesiologischen Terminologie des Neuen Testaments - Loveday Alexander: Community and Canon. Reflections on the Ecclesiology of Acts
II Geschichtliche Vielfalt der Kirche im Urchristentum
Gerd Theißen: Kirche oder Sekte? Über Einheit und Konflikte im frühen Urchristentum - Eleni Kasseluri: Women and Mission in the New Testament
III Eucharistie und Einheit der Kirche
Petros Vassiliadis: The Eucharist as an Inclusive and Unifying Element in the New Testament Ecclesiology - Martin Ebner: “Hütet euch vor dem Sauerteig der Pharisäer …!” Die Profilierung jesuanischer Tischgemeinschaft im narrativen und semantischen Konzept des Markusevangeliums - Otfried Hofius: Gemeinschaft am Tisch des Herrn. Das Zeugnis des Neuen Testaments - David Horell: Pauline Churches or Early Christian Churches? Unity, Disagreement, and the Eucharist
IV Mission und Einheit der Kirche
Hans Kvalbein: Discipleship, Kingdom and Conversion: Aspects from Recent Exegetical Discussion on the Mission of the Church - Armand Puig y Tаrrech: The Mission According to the New Testament: Choice or Need?
V Wirkungsgeschichtliche Aspekte Dmitrij Bumazhnov: Some Ecclesiological Patterns of the Early Christian Period and Their Implications for the History of the Term (Monk) - Alexander Negrov: Understanding the New Testament Church within an Orthodox Hermeneutical Framework
2008. X, 311 Seiten (Wissenschaftliche Untersuchungen zum Neuen Testament 218).
ISBN 978-3-16-149560-1 Leinen € 79.00 in den Warenkorb (Leinen)
Автор: Рашо Рашев
Българската езическа култура VII-IX век
ISBN: 9789543270392
Издател: Класика и Стил
Издадена: 2008
Размери: 21.00×29.50
Брой страници: 600
Корица: Твърда
Език: Български
Цена: 50.00 лв.
Наличност: Налична за 24 часа
http://www.pe-bg.com/?cid=9&pid=25142
Независимо от немалкия брой автори и изследвания може да се каже, че липсва характеристика на българската култура от езическо време въз основа на всички групи източници. Тяхното обединяване позволява да се очертаят нейните основни дялове: материална, духовна, естетическа, обществена, стопанска. Това е основната задача на тази книга. Тя би могла да се нарече и етнография на българското езичество, ако тези дялове бяха представени с равностойни по количество и качество данни.
