Остават четири седмици до началото на Великия пост. От днес започват да звучат песнопенията, включени в Постния триод. Православната църква мъдро е отредила в днешната неделя да се чете евангелската притча за митаря и фарисея (Лука 18:10-14). В миналата неделя чухме притчата за Закхей, който също е митар, т.е. данъчен чиновник или бирник. Днешният митар обаче е безименен, което съответства на търсеното от него крайно смирение. Този човек, познат на всички като изнудвач, грабител и крадец, влиза в храма. Скрит в тъмен ъгъл зад една колона, той се удря по гърдите и въздиша горчиво с думите: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!” В същото време тежко и бавно пристъпва един фарисей - набожен и почитан човек, когото всички смятат за образец на вяра и морал. Той първо благодари на Бога, че не е престъпник и развратник като другите и най-малко “като тоя митар”. След това изброява горделиво не греховете, а добродетелите си – молитва, пост, милостиня. Другите юдеи постят веднъж в седмицата, а той два пъти. Другите дават десятък на храма от всичко, което продават и от което печелят, а той дава даже тогава, когато “придобива”, т.е. купува. Фарисеят не е изцяло виновен и митарят не е изцяло добродетелен, но както казва Христос, единият излиза от храма по-оправдан от другия. Фарисеят не е осъден за двойния пост и двойните дарения, а митарят не е похвален за престъпния си живот.

Обикновено тази притча се разглежда опростенчески, като черно-бяла фотография, на която присъстват двама съвсем противоположни хора. Подобен манихейски контраст не отговаря на истината. Може да прозвучи парадоксално, но митарят и фарисеят имат много общи черти. Те са застанали пред Бога; жадуват за Неговото докосване; дошли са в храма по собствено желание. Те не търсят като самовлюбените мистици Бога в сърцето си или като пантеистите не Го откриват в природата. Двамата вярват в личен и достъпен Бог, Който се открива и чува молитвите им. Освен това, и единият, и другият отправят благодарствена молитва към Всевишния. Ще кажете, че молитвата на митаря е просба, а не благодарност. Въпреки че е изразена в такава форма, тя изразява благодарна убеденост в милостта на Бога, която допуска такива като митаря да се обръщат към Него. Фарисеят също благодари, че Бог е излял върху него Своите щедрости, освободил го е от веригите на егоизма и алчността и го е направил достоен за спасение. В това няма нищо лошо, дори напротив. Повечето от нас прибягват до Бога само когато изпадат в нужда и в молитвите си поставят само искания. Но защо благодарствената молитва на митаря е приета, а тази на фарисея е отхвърлена?

Двамата извършват акт на самопознание, като вярват и изповядват един абсолютен авторитет над себе си. Митарят признава, че не може да стои пред Бога с обременената си от угризения съвест. Той е напълно прав. А фарисеят е убеден, че може и трябва да стои пред Бога. Ако би бил сравнен и уподобен на митаря, той би го възприел като гавра с неговото достойнство. Нещо повече, той би сметнал такава уравниловка като посегателство срещу Божиите заповеди. Или законът важи и има значение дали някой го изпълнява строго, или той не важи и всеки може да го пренебрегва, както прави митарят. Но ако второто е вярно, то означава, че самодисциплината, жертвите, нравствените усилия са безсмислени и ненужни. В такъв случай няма разлика между праведниците и престъпниците, светците и грешниците, вярващите и безбожниците. Фарисеят е убеден, че не заради него самия, а заради Бога не може да има общение или равенство между него и митаря.

За да се разбере защо Христос осъжда единия и оправдава другия, трябва да си изясним как двамата стигат до самопознание, изразено в техните изповеди. За да познае себе си, човек трябва да има мярка, аршин. Когато се приложи тази мярка, различията между двамата стават очевидни. Фарисеят гледа надолу. Той измерва своя духовен ръст пред Бога, като се сравнява с грешния митар. Разликата между тях е крещяща. Проблемът е, че този вид сравняване винаги поражда гордост. Един масов пример са клюките, които изпълват страниците на жълтите вестници или телевизионните ток-шоута. Журналистите и интервюираните се наслаждават на собственото си достойнство, когато се сравняват с продажните политици, ненаситните бизнесмени, безсрамните певици и кинозвезди. Клюките издават самозащитен механизъм. Чрез тях ние търсим потвърждение на моралното си „превъзходство”, като се гнусим от другите и се поставяме над тях.

За фарисея мярка е митарят. Затова всичко, което той казва за добродетелите си, може да е вярно в подробностите, но при неговата нагласа става невярно и фалшиво като цяло. Той благодари на Бога за това, което е, и за което той няма заслуга. Но в момента, в който се сравнява с митаря, фарисеят изпада в самодоволство и самопревъзнасяне, които са гнусни в Божиите очи. Фарисейската гордост не е присъща само на юдеите. Тя е може би най-често срещаната и най-заразна духовна болест и в християнството.

С какво е различна молитвата на митаря? Когато човек се обръща към Бога с обременена съвест, той изобщо не мисли за другите. В тайната стая на душата си той е насаме с Господ. Това прави неговата молитва безпощадно искрена и разголващо честна. Каква е неговата мярка? Дали тя е другият човек, изпъчил се надуто в центъра на храма? Не, неговата мярка е Бог. Митарят е прозрял колко далеч стои от Бога и Неговото съвършенство. Но в този момент Бог се доближава близо до него. Митарят не се обръща към Бога с „Отче”, но за Бога този разкаял се грешник е жадуван син.

Някой може да опонира, като посочи, че и апостол Павел се хвали пред враговете си (1 Кор. 15:10; 2 Кор. 11:16 сл.). Но има огромна разлика между Павел и фарисея. Апостолът се гордее със своята слабост. Самият факт, че той нарича самохвалството си „безумие”, ясно показва, че хвалбата му е относителна, че той не се наема да съди никого и че не ангажира Бога в полемиката си. Затова апостол Павел ни дава важен ключ за разбирането на притчата за митаря и фарисея.

От нея не следва да се остане с погрешното впечатление, че не трябва да има различия между хората. На чисто човешко ниво йерархия, подчинение, контраст между добро и зло не може да не съществуват. Но всички тези човешки и обществени отлики изчезват и не важат пред лицето на Божията справедливост, пред общата евхаристийна трапеза. Какво всъщност ние знаем един за друг? Знаем ли как ще изглеждаме на Страшния съд? Докъде фарисеят знае дълбините на душата на митаря? Цял живот ние се люшкаме между фалшивите оценки, които правим за другите, и изненадите, които Страшният съд ще ни поднесе.

Пред върховната тайна, която представлява душата на всеки човек, можем да застанем със страх и трепет. Това е тайна, която знае само той и неговият небесен Отец. Бог знае всички, но ние не знаем никого. Чудото с митаря е, че Бог го вижда ясно като на рентген, но не се ужасява от безбройните му престъпления и не го отхвърля, а отваря обятия за него със състрадание и любов. Защо? Защото митарят чувства, че ще отхвърли тежкото като планина бреме, като се обърне към Бога, а не към хората.

Коя е причината, поради която хората клюкарстват, пиянстват, дрогират се, отдават се на разврат, стават интернетни маниаци? Това са начини да избягат от познанието за себе си, което би им доказало колко далеч са от истината и добродетелта. Всеки знае кое е доброто – то е написано от естествения закон в нашите сърца, то е вградено в нашите души (Рим. 2:15). Всеки знае кое е истина и морал и кое не е. Но когато нашето поведение не съответства на техните изисквания, ние се страхуваме да се вгледаме в себе си и да се поправим. Когато паднем в грях, ние често отричаме истината за себе си и даже върховната Истина, която е Бог. Ние търсим виновник за слабостите си и поради своя вроден егоизъм го намираме в другите.

Дали и след това митарят е продължил да краде, да лъже, да развратничи? Не знаем. Борбата срещу греха е тежка и продължителна, но важното е веднъж да се сложи начало. Днешната притча за митаря и фарисея ни дава един възвишен и прекрасен пример за следване, който никога няма да изгуби своята валидност.

Анастасия Каракасиду. Житни поля, кървави хълмове. Преходи към националното в Гръцка Македония, 1870-1970. С., ство Сиела, 2008, 392 с.

Превод на: Anastasia Karakasidou. Fields of Wheat, Hills of Blood: Passages to Nationhood in Greek Macedonia, 1870-1970, The University of Chicago Press, Chicago and London, 1997.

Монографията на Анастасия Каракасиду “Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870-1970″ в последните години се превърна в едно от явленията на модерната историческа антропология. От публикуването й през 1997 г. до днес тя е преведена на няколко езика, включително и на “македонски” език в Скопие, но не и на гръцки. Това се дължи на следните обстоятелства. Най-напред книгата засяга ключови и същевременно деликатни проблеми около постепенното грецизиране и национализиране на Егейска Македония през ХІХ и началото на ХХ в. Тя представлява най-сериозният и успешен опит в последно време за комплексно и максимално обективно представяне на кървавата история на региона, а също и дълбочинни, локални проучвания и “сондажи”. Пред нас е история, в която са интегрирани по блестящ начин житейски разкази, сблъсъкът на конкуриращите се национални каузи, социалните и икономическите промени, трагичната съдба на бежанците и всичко онова, което създава съвременната физиономия на Егейска Македония. На този изключително богат историко-антропологичен фон, Анастасия Каракасиду осмисля проблеми като инструменталното насилие и властта, съдбата на личности и общности, реалното и символичното присвояване на донационалните балкански и малоазийски пространства. Тя проследява различните пътища на асимилацията и интеграцията, свързани с държавната политика, обратите в историята на региона и цялата гама от лични и групови житейски стратегии и истории. Авторката навлиза в теми, които са били табу в течение на десетилетия не само в гръцката, но изобщо и в балканската историографска традиция. Тя разглежда без колебание съдбата на “славофонното” население, не се стеснява от употребата на термина “българи” и “българско”, като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години. Резултатът от тези неподправени, добросъвестни и изключително издържани от теоретична гледна точка изследвания е налице. За жалост дори такъв обективен и безпристрастен текст става заложник на неувяхващите и агресивни балкански националистически страсти. В родната й Гърция авторката се превърна в своеобразна “персона нон грата”, дори в академичните среди, които по принцип се отличават с определена толерантност, особено от средата на 90-те години на ХХ в. насам. Обратно, в Република Македония бе направен опит за “експроприиране” на изводите на Анастасия Каракасиду в характерния за официално Скопие крайно националистичен тон. Всъщност, огромният международен успех на книгата се дължи именно на преодоляването на тесногръдия национализъм и на общохуманния патос, който владее цялостното послание на текста. Наистина непростим пропуск е, че до този момент няма дори идея книгата да бъде издадена на български език. Само по себе си издаването на книгата и сложната лична съдба на авторката стават част от новата история на Балканите, в която двата съседни народа, българският и гръцкият, са просто обречени да живеят в мир, разбирателство и приятелство.

Публикуването на книгата на английски език премина под знака на истински международен скандал. Под натиска на гръцкото Външно министерство над Форин офис (английското Външно министерство), книгата е спряна в Оксфорд Юнивърсити Прес, което предизвика бурни протести и в крайна сметка монографията бе издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно авторката беше подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Понастоящем тя преподава в Уелсли Колидж към Принстънския университет в САЩ и продължава да се намира в относителна изолация в родината си.

Книгата на Анастасия Каракасиду обогатява значително нашите познания за историческата съдба на Егейска Македония и нейното население. Едно такова издание ни позволява да вникнем в цялата сложност на проблемите, свързани с националната интеграция и хомогенизация като процеси, характерни за целия регион на Югоизточна Европа през ХХ в. и довели до значителни промени и човешки трагедии, общи за всички балкански народи.

http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=130497