ЕГИПЕТ МЕЖДУ МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО. ПЪТЕПИС (ЧАСТ 6)
Нашата група прекара нощта на 6 срещу 7 декември 2007 г. в курорта „Роял Заафрана” на Червено море. Въпреки царственото име и категорията „лукс”, липсва изолация между стаите, сякаш стените са направени от мукава, гардеробът е изпочупен, а телевизорът не предлага новинарски емисии. Нейсе!
През следващия ден се върнахме към корените на монашеството – едно явление, което днес не е популярно, но което оказва изключително влияние върху развитието на християнската цивилизация. Достатъчно е да си припомним от нашата собствена история, че нейните истински „локомотиви” и протагонисти са именно монаси – св. Борис-Михаил, Кирил и Методий, преп. Паисий Хилендарски, йеродякон Игнатий (иже нарицаем Васил Левски), екзарх Йосиф…
Първата ни спирка в Източната пустиня беше манастирът „Св. Павел Тивейски” (Деир Анба Була). За основател на монашеството се смята св. Антоний Велики, но всъщност негов непосредствен предшественик е св. Павел. Житието му е написано от блаж. Йероним. Павел загубва родителите си при гонението на Деций Траян (250-251 г.) и се заселва в малък оазис на дивата пустиня. Тук всеки ден врана му носи едно хлебче като св. Илия. Един ден птицата пуска две питки, което не е случайно, защото на гости му идва св. Антоний. Св. Павел умира на 113-годишна възраст и два лъва изравят с нокти гроба му.
Самата обител е построена вероятно през V в. Първото й описание дължим на италианския поклонник Антоний от Пиаченца, който посещава гроба на св. Павел Тивейски между 560 и 570 г. Манастирът няколко пъти е опустошаван от бедуините. В него се издига защитна кула, до която се стига по подвижен дървен мост. Днес манастирът е обграден от стена, висока 10 м и дебела 2 м. В него живеят 70 монаси и 7 послушници, но тъй като хилядите туристи явно са им омръзнали, те строят нов усамотен манастир високо в планината. Най-голямата забележителност тук е пещерата на св. Павел с дълбочина 3,60 м. През ХVІІІ в. тя е разширена и превърната в църква, а мощите на светеца са положени под олтара. Тук се помазахме за здраве с елей от вечно горящите кандила.
На един час път се намира манастирът „Св. Антоний” (Деир Мар Антониос), който е най-стария в света. По народност копт, Антоний загубва родителите си на 18-годишна възраст. Той раздава наследството си и се усамотява в планината Калала, където води борба срещу демоните и собствените си страсти, описана картинно от Гюстав Флобер в „Изкушенията на св. Антоний”. Около него постепенно се събират последователи, които той ръководи до смъртта си на 105-годишна възраст. Пещерата на светеца се сочи в планината Ал-Калзам зад манастира. Неговото житие е написано от св. Атанасий Александрийски. Обителта е основана след кончината на св. Антоний през 356 г. Днес в нея живеят 115 монаси и 9 послушници. Обкръжена е от висока ограда и включва градини, килии, мелница, фурна, библиотека с 1700 ръкописа, магазин и пет църкви, от които най-голямата е посветена на св. Антоний. Украсена е с фрески от ХІІІ в., които са реставрирани през последните три години. По стените са надраскани латински надписи на някой си францисканец Бернард от 1625 и 1626 г., както и графит на големия руски археолог архимандрит (после епископ) Порфирий Успенски (1804-1885).
Потеглихме с рейса на Синайския полуостров през град Порт Саид. Този град е основан през 1859 г. от Саид паша, за да подслони строителите на Суецкия канал. Малцина знаят, че прочутата статуя на свободата в пристанището на Ню Йорк, проектирана от Огюст Бартолди, първоначално се намира тук и носи романтичното име „Египет, който носи факела на Азия”. Хедивът (управител) на Египет Исмаил решава, че издигането й би било прекалено скъпо и я подарява на САЩ, където тя е наречена „Статуя на свободата”.
Парт Саид е известен като епицентър на суецката криза през 1956 г., когато Гамал Абдел Насър национализира канала и Египет е нападнат от Великобритания, Франция и Израел. Войната се проваля поради съпротивата на САЩ и СССР. Градът също пострадва при войните от 1967 и 1973 г. Днес жителите му наброяват половин милион и се увеличават много през зимата, когато Порт Саид се използва като курорт. От другата страна на канала е Порт Фуад.
По пътя, който продължава 6-7 часа, спирахме два пъти, за да събираме корали и миди на един безлюден плаж и да закусим в крайпътно кафене в местността Ейн Муса (Кладенеца на Мойсей). Според преданието тук евреите отдъхват тук за първи път след прекосяването на Червено море. Въпреки че в морето има петролни сонди, водата е изключително чиста.