The Myth of Sacred Prostitution in Antiquity

Stephanie Lynn Budin (Rutgers University, New Jersey)

Cambridge, Cambridge University Press, 30 April 2008

Hardback

(ISBN-13: 9780521880909)

£50.00

Stephanie Budin demonstrates that sacred prostitution, the sale of a person’s body for sex in which some or all of the money earned was devoted to a deity or a temple, did not exist in the ancient world. Reconsidering the evidence from the ancient Near East, the Greco-Roman texts, and the early Christian authors, Budin shows that the majority of sources that have traditionally been understood as pertaining to sacred prostitution actually have nothing to do with this institution. The few texts that are usually invoked on this subject are, moreover, terribly misunderstood. Contrary to many current hypotheses, the creation of the myth of sacred prostitution has nothing to do with notions of accusation or the construction of a decadent, Oriental ‘Other’. Instead, the myth has come into being as a result of more than 2,000 years of misinterpretations, false assumptions, and faulty methodology.

• There are no other books that deal with this topic from the academic perspective • Deals evenly with both the Near Eastern and the Classical materials • This is the only book to offer interpretations of the standard ‘sacred prostitution’ texts

Contents

1. Introduction; 2. The ancient Near Eastern data; 3. The so-called ‘evidence’; 4. Herodotos; 5. In the footsteps of Herodotos: Lucian and ‘Jeremiah’; 6. Pindar fragment 122; 7. Strabo, confused and misunderstood; 8. Klearkhos, Justinus, and Valerius Maximus; 9. Archaeological ‘evidence’ from Italy; 10. The early Christian rhetoric; 11. Last myths.

Алекс Алексиев. С бавни стъпки към Еврабия - ІІ
30 април 2008 | 12:00 | Агенция “Фокус”
http://www.focus-news.net/?id=f8982

Статията е предоставена на Агенция “Фокус” след публикуването й в новия брой на “Journal of International Security Affairs”. Александър Алексиев е роден през 1941 г. в България. През 1965 г. емигрира в САЩ и става един от най-добрите анализатори на бившия СССР и комунистическия лагер. Има над 30-годишен аналитичен опит в сферата на националната сигурност. В момента Алекс Алексиев е вицепрезидент на Центъра за политика по сигурността във Вашингтон. Автор е на множество статии, сред които “Уахабизмът - държавно спонсорираният екстремизъм”, “Петролни милиарди за джихад”, “Таблиги Джамаат - невидимият легион за джихада”, “Съветската армия в Афганистан: поглед отвътре”, “Саудитският уахабизъм - врагът на САЩ и Русия” и други.

Въпреки липсата на точни данни, има причини, които принуждават да се вярва, че това (мюсюлманите да се превърнат в мнозинство в Европа) може наистина да се случи. Повечето европейски правителства не осигуряват статистически данни нито за раждаемостта сред мюсюлманите, нито за общия им брой. Въпреки недостатъчните данни, това, което става ясно без съмнение, е, че 1) мюсюлманите са драстично по-млади като група, 2) имат по-високо ниво на раждаемост от местните европейци, и 3) увеличават се бързо за сметка на легална и нелегална имиграция. Официална британска статистика от 2001 г. сочи, че 34% от мюсюлманите, които приблизително са били 1,6 млн. души, са под 16-годишна възраст, в сравнение с християните (20%), а над 70% от мюсюлманите са били под 34-годишна възраст, в сравнение с 40% от втората група. По-малко от 5% от мюсюлманите са над 65 години, в сравнение с 20% от християните. Проучването от 2001 г. посочва, че средната възраст на мюсюлманите във Великобритания е под 27 години, докато средното за бялото население е 38 (с предвиждане за 40 към 2007 г.) Същите влошени съотношения може да бъдат получени в повечето от другите големи страни-членки на ЕС като Германия, Италия и Испания, всички от които имат по-ниско на раждаемост, отколкото във Великобритания.
Фактор, който традиционно допринася за увеличаване на неместното население в Европа, е нелегалната имиграция. Има две вълни на мащабен наплив на мюсюлмани в Европа след Втората световна война: “постколониална” и “временен работник” имиграция. Първата включва бивши граждани на колониите на Великобритания, Франция, Холандия и др., които са квалифицирани за имиграция. Това са голям брой хора от Пакистан, Бангладеш, Индия, Алжир, Индонезия и други държави, които са се установили в Европа вследствие на деколонизацията. Тогава, когато европейските икономики са се възстановявали от изтощението на войната, милиони “временни работници” са били наемани като евтина работна ръка в Западна Европа през 50-те години и след това. Тези две вълни на имиграция са дали основата на днешните големи мюсюлмански общности.
Високото ниво на законна имиграция бе в основата си унищожено в по-голямата част от Западна Европа, след петролното ембарго през 1973 г. и последвалата икономическа криза, но тя бе заменена във времето от различна форма на законна имиграция, която много трудно се контролира и която широко се използва от мюсюлмани за получаване на достъп до Европа.
Специалистите по демография имат специален термин за този феномен: “верижна миграция”. Тя първо бе създадена в повечето страни в Западна Европа като хуманна мярка за събиране на семействата на повечето имигранти от първите вълни. По това време, тъй като имиграцията по икономически причини бе спаднала драстично, верижната имиграция се превърна в най-важния метод за получаване на легален достъп до ЕС. Най-честият начин са уговорени или принудителни сватби между родени в Европа и в чужбина. Не само на новия младоженец или младоженка се позволява да дойде в Европа, но много често и често цялото семейство се присъединява към тях.
С изключение на хиндуистите и сикхите, мнозинството от уговорените бракове се практикуват от мюсюлмани. Германски източник изчисли, например, че до 80% от мюсюлманските момичета от турската общност в Хамбург са принудително омъжвани, докато във Великобритания 67% от момичетата на възраст между 16 и 34 години, както се съобщава, се омъжват за партньори, избрани от родителите. Различни проучвания показват, че голямо мнозинство от новите имигранти, извън Европа в момента идват посредством възможността за събиране на семейството. Във Великобритания, в която живеят около 10% от общото мюсюлманско население в ЕС, например, през 2001 г. са регистрирани около 50 хил. новодошли посредством брачната имиграция, повечето от които мюсюлмани. Мюсюлманската верижна имиграция в целия ЕС по този начин може да бъде около 500 хил. души годишно, цифра, която идва от естествения прираст на населението.
Уговорени или принудителни бракове имат още един важен ефект за това, че действат като голяма бариера за асимилацията на европейското общество.
Както политическият философ Франсис Фукуяма посочи и както опитът на американската имиграция потвърждава, процентът на бракове извън една група “са в пряко съотношение и с асимилацията, и с движението нагоре”. Контролирайки и ограничавайки избора на партньор на своите деца, мюсюлманите-родители в Европа ефективно пречат на шансовете за интеграция и икономически напредък, на определена цена за обществото.
Последната категория на квазизаконната имиграция, която съществено допринася за увеличаването на мюсюлманското население в ЕС, е политическото убежище. Предоставяйки политическо убежище на хора, преследвани в родните им страни заради политическите им възгледи, разбира се, е благородна традиция в цивилизованите нации. За съжаление, европейските общества са позволили с правото на убежище да се злоупотребява от милиони хора, които нямат законно основание да претендират за него и да го използват, просто като още един удобен начин за влизане вътре.
И накрая, мюсюлманските общности в Европа се увеличават с помощта на мащабната нелегална имиграция, която може би е най-количествен фактор в момента. Точни данни не са известни, но различни източници позволяват правдива оценка на общия брой нелегални имигранти в Европа, и на годишния наплив. Има, например, солидно доказателство, че нелегалното имигрантско население в Южна Европа (Португалия, Испания, Франция, Италия и Гърция) надхвърля 3 млн. души. Италия Франция и Португалия имат най-малко още 1,5 млн. имигранти. Северна Европа с Германия и Великобритания и няколко други държави със значително мюсюлманско население със сигурност са домакин на още 3 млн. И, имайки предвид голямото ниво на нелегална имиграция, е логично да се заключи, че 500 млн. новодошли годишно, както е изчислено от властите в ЕС, е нереалистично ниска цифра. По-скоро, съдейки по броя на нелегалните, задържани от граничните служби в различни европейски страни, реалния обем на този наплив е най-малко два пъти по-висок.
За разлика от политическото убежище, което е най-често използвано от мюсюлманите, нелегалната имиграция към Европа привлича хора от всеки ъгъл на света, от Китай до Латинска Америка и Северна Африка. Въпреки това, мюсюлманите имигранти в момента определено са мнозинство в годишния наплив с над 1 млн.
Общо, естественото увеличение, верижната имиграция, политическите бежанци и нелегалната имиграция заедно лесно допринасят с над 1 млн. към ръста на мюсюлманското население всяка година и това вероятно е много ограничена преценка.
Поради това мюсюлманското население ще се увеличава с най-малко 50% всяко десетилетие и вероятно ще се удвои от настоящите си нива до 2020 г. и отново ще се удвои до 2035 г. До края на ХХІ век (вероятно и по-рано) мнозинството от младите хора в големите европейски градски центрове ще бъде мюсюлманско. Мащабните демографски промени, разбира се, не са нищо ново в историята. Нито замяната на доминиращата култура с друга за сметка на нов демографски баланс трябва непременно да е причина за безпокойство. Освен ако, разбира се, тази нова култура не се доминира от ислямска вяра в омразата, мракобесие и вродено насилие, което не може да съжителства мирно с други вероизповедания.
Както при всеки комплексен социалнополитически феномен, радикализирането на европейските мюсюлмани е в резултат на комбинация от политически, икономически и социални фактори и политики. Основата вероятно първоначално е била заложена от упорито, ако не и тотално нереалистично вярване на европейските правителства, че милионите мюсюлмански “временни работници”, които те са внесли като евтина работна сила, наистина са “временни” и рано или късно доброволно ще се приберат вкъщи.
По този начин, в продължение на много години нито едно европейско правителство не е приемало възможността за дългосрочно установяване на имигранти, нито е предприемало елементарни мерки за социализиране и асимилиране.
Това пренебрегване, в съчетание с европейската ксенофобия и латентен расизъм, е ограничило възможностите за жилище на имигрантите до порутени индустриални зони или до общински жилища в големите градове и е предопределило възникването на мюсюлмански гета. Гетоизацията на мюсюлманските имигранти и тяхната прогресивна изолация от основното европейско общество получи още един мащабен импулс от мултикултурните догми, които станаха част от ежедневието в Западна Европа през 80-те г. и след това. “Временните” гости-работници по този начин са били обезкуражавани да поддържат своята отделна етническа, лингвистична и културна идентичност и да създават отделни спортни и културни институции и дори алтернативен профсъюз и политически организации.
Липсата на правителствена политика е имала по-голям негативен ефект върху тези имигранти, отколкото политиката на “социален пазар”, която се превърна в норма в ЕС. Докато петролната криза след 1973 г. сложи официално край на “икономическото чудо” на поствоенната епоха в Европа, политиката за благополучие на страните започна да налага изключително строги мерки върху икономиката, с които се повишиха данъците и минималните заплащания и се засилиха правилата за тежкия физически труд, така че да се предпазят високоплатените и разглезени професионалисти и работниците-членове на профсъюзи и да бъдат наказани младите и необразовани членове на обществото, които да не могат да си намерят работа.
В същото време големите социални помощи, облаги за жилища, субсидии за деца и безплатното медицинско лечение създават привлекателна атмосфера за много да не правят нищо повече, след като получават минимални надници. Неизбежно, това положение на нещата ражда негодувание, алиенация и беззаконие. И след като това се случва, тези с различна, неевропейска култура като мюсюлманите прогресивно се отделят физически и емоционално от по-голямата общност около тях. Точно в тези отчуждени мюсюлмански анклави в Европа радикалният ислям намира благоприятна почва.
Този процес, който е започнал сериозно при второто поколение мюсюлмански имигранти през 70-те г., съвпада с идването на епохата на радикалния ислям в Близкия Изток и Южна Азия. Следващите три десетилетия са свидетел на масово проникване на радикалния ислям в Европа, засилено от наплив на чуждестранни радикали от организации като “Братя мюсюлмани” и от големи суми пари от Саудитска Арабия. Този алианс облекчава британските мюсюлмански организации и спомага за създаване на голяма мрежа от контролирани от уахабизма институции, включително над 1500 джамии, 150 ислямски центрове и 202 мюсюлмански колежа, както и 2000 мюсюлмански училища. В резултат едва ли има град от всякакъв мащаб на Запад, който да няма контролирана от саудитците институция, която да проповядва екстремизъм и да сипе ненавист към западната цивилизация и, директно или индиректно, да призовава за унищожаването й. И в европейското все по-изолирано, бедно и недоволно мюсюлманско общество уахабитското послание намира все по-голяма резонанс.
Крайният резултат засега е болезнено ясен: разпростираща се радикализация на европейските мюсюлмани в Западна Европа.
Незабавните последици от този притеснителен феномен вече са видими. Старият континент вече не е транзитна точка за терористи, а се е превърнал в благоприятна почва за всички типове ислямски екстремисти и джихадисти. Документирано е, че стотици родени и израснали в Европа екстремисти вече са взимали участие в терористични дейности и това е и трябва да представлява сериозно безпокойство. Но квазитоталитарната ислямистка идеология, която е във възход в ЕС, представлява по-голямо предизвикателство за самата Европа. Ако радикалният, безкомпромисен и яростен мироглед, който в момента се наблюдава в мюсюлманските гета, остане доминиращ сред европейските мюсюлмани, когато те станат мнозинство сред младото градско население на континента, на Европа ще й бъде трудно да остане модерна, демократична и светска.

Readership: Scholars and students of the history of late antiquity and the Middle Ages; of historical theology and patristics; of the history of Islam.

Jerusalem Diary: Monday 28 April

An exhibition at Israel’s Holocaust memorial, Yad Vashem, puts Holocaust survivors at the heart the creation of an Israeli identity

REMEMBRANCE

On Thursday, Israel will mark Yom Hashoah.

The siren will sound, people will emerge from their cars, and stand still on the street. They will remember the deaths of six million Jews in the Nazi Holocaust of World War II.

That memory is there to be seen and read about every day, should you wish.

Rarely is there a day when the Israeli newspapers do not make some reference - at least in passing - to the Holocaust.

It is estimated that 250,000 survivors are still alive in Israel.

Now, as Israel approaches its 60th anniversary, Israel’s Holocaust museum, Yad Vashem, wants a reappraisal.

“It’s a shame,” says Yehudit Shendar, the curator of a major new exhibition about Holocaust survivors in Israel at Yad Vashem.

In pictures: Yad Vashem exhibition

“For the past year or two, the survivors have just been portrayed as ‘miskenim’, as unfortunates.”

This has happened because of long-running arguments about measly government stipends.

What Ms Shendar wants to show is that these survivors have not just been passive recipients of Israeli citizenship, but that they helped create the very symbols of Israeli identity.

“We took it for granted,” Ms Shendar told me, as we walked around the then unfinished exhibition. “The survivors came here, saw us, and wanted to emulate us; and so they deciphered the code.

“They were able in their art to give a portrayal of Israeli-ness that no-one else was able to give.”

We stopped in front of the prolific graphic art of Dan Reisinger - “colourful and ultra-modern”, Ms Shendar enthused.

We looked at images and logos and designs which he created decades ago, and which pervade Israel even today.

Reisinger survived, as a child, by spending a year hidden in a barn in Serbia. His father was deported to Hungary for forced labour, and was never seen again.

“They didn’t forget the family members that they lost,” Ms Shendar told me. “This is the drama. It’s not that they eradicated what happened; they suppressed it.”

LETTING THE WORLD KNOW

Yad Vashem is not just a museum and exhibition hall. It also contains a vast archive. It has amassed the names of 3.3 million victims.

They are meticulously cross-referenced to avoid the danger of replication. The search engine was created to handle what museum staff say are the approximately 1,500 variations of the name Isaac.

Esther Livingston helped gather the names of 300 Polish Holocaust victims

Below ground lie the vaults containing 75 million pages of documentation: the photographs, the papers, the testimony. Even now, fresh evidence is coming in.

Esther Livingston (nee Stirka Katz) is now in her mid-80s. She was a young woman in the small Polish town of Michaliszki, when it came under German occupation and was turned into a ghetto, into which Jews from the surrounding areas were crammed, and in which they died.

Esther’s recollections of those years have been collated by an American woman called Toni Rios.

“She has been very matter of fact,” Ms Rios told me. “Even when she was explaining that one of her jobs was going through the cart-loads of dead bodies, and every so often having to point out there was someone who was still alive.”

Ms Rios says that Esther has also supplied Yad Vashem with the names of more than 300 people who did not survive. These were names which Yad Vashem did not have, names to add to the 3 million in their records.

Esther is now too ill to speak.

“My mother is dying,” her daughter Helen said on the phone from her home in California. “For her it was important to let the world know that these people existed.”

WHERE WAS GOD?

One of the last exhibits you see at Yad Vashem is an excerpt from the book The Last of the Just, by Andre Schwarz-Bart.

It is painted on the wall. The opening phrase of the Mourners’ Kaddish, the prayer for the dead, is interwoven with the names of concentration camps and death camps.

The Kaddish is a paean of praise to God; its language is Aramaic rather than Hebrew; it has an instinctive rhythm and a flow: “Yitgadal v’yitkadash sh’may raba.”

But on this wall in Yad Vashem, Schwarz-Bart breaks that quiet, rocking rhythm.

Eastern European place names, awkwardly transliterated into Hebrew, are wedged between the ancient words of prayer.

“And praised. Auschwitz. Be. Majdanek. The Lord. Treblinka. And praised. Buchenwald. Be. Mauthausen. The Lord. Belzec. And praised. Sobibor. Be. Chelmno. The Lord. Ponary. And praised. Theresienstadt. Be. Warsaw. The Lord. Vilna. And praised. Skarzysko. Be. Bergen-Belsen. The Lord. Janow. And praised. Dora. Be. Neuengamme. The Lord. Pustkow. And praised… Amen.”

Some people read the poem as an affirmation that Jews continued to pray even in their darkest times.

What I saw on that white wall was a shattering re-statement of the question: Where was God during the Holocaust?

It is a question that still resonates through this place they call the Holy Land.

Manfred Gailus (Hg.)

Kirchliche Amtshilfe

Die Kirche und die Judenverfolgung im »Dritten Reich«

Göttingen, Vandenhoeck & Ruprecht GmbH & Co. KG
1. Auflage 2008
223 Seiten mit 15 Abb., kartoniert
19,90 € [D]
ISBN 978-3-525-55340-4

Kurzinformationen

Wie die Kirchen mit dem NS-Regime zusammenarbeiteten und nach 1945 mit dieser »Amtshilfe« umgingen.

Ausführliche Informationen

Mit der einsetzenden nationalsozialistischen Rassenpolitik fiel den Kirchen eine neue Bedeutung zu: sie verwalteten mit den Kirchenbüchern wesentliche bevölkerungsgeschichtliche Personendaten, die für die nationalsozialistische Unterscheidung zwischen »Ariern« und »Nichtariern« relevant waren. Staats- und Parteistellen verlangten »Amtshilfe«: die Auslieferung dieser Daten. Und die Kirchen kamen dieser Forderung – meist sehr bereitwillig – nach. In vielen Fällen leisteten kirchliche Mitarbeiter (Pfarrer, Kirchenbeamte u.a.) aktive Beiträge zur NS-Sippenforschung. Nicht selten entstanden besondere Kirchenbuchstellen, die rassistisch motivierte Forschung betrieben und die Resultate an staatliche Behörden und Parteistellen weiter reichten.
In sechs Regionalstudien berichtet dieser Band über unterschiedliche Formen der Zusammenarbeit von evangelischen Landeskirchen und Dienststellen von NS-Staat und NSDAP auf dem Gebiet der Urkundenausstellung für den »Ariernachweis«. Zugleich wird gezeigt, wie mit diesem brisanten Thema in der Nachkriegszeit verfahren wurde.

Beiträger

Manfred Gailus (Berlin)/ Stephan Linck (Kiel) / Hans Otte (Hannover) / Hannelore Schneider (Eisenach) / Johann Peter Wurm (Schwerin).

Волокитина Т., Мурашко Г., Носкова А. Москва и Восточная Европа. Власть и церковь в период общественных трансформаций 40-50-х годов XX века: Очерки истории. М.: Российская политическая энциклопедия (РОССПЭН); Фонд Первого Президента России Б.Н. Ельцина, 2008. 807 с., илл. (История сталинизма.) Тираж – 2000.

В книге впервые в отечественной науке на основе документов из федеральных архивов России исследуются проблемы государственно-церковных отношений в странах Восточной Европы на этапе зарождения и функционирования политических режимов советского типа. Особое внимание уделяется раскрытию позиции и роли Москвы при определении и реализации политики правящих компартий по конфессиональным вопросам. Авторы монографии анализируют конкретные направления политики власти по отношению к ведущим конфессиям региона – православной, римско-католической и греко-католической и особенности решения церковного вопроса в Албании, Болгарии, Венгрии, Польше, Румынии, Чехословакии и Югославии.
Монография адресована светским и церковным историкам, политологам, философам и всем интересующимся историей СССР и стран Восточной Европы в XX веке.

Indonesians seek salvation in shops

http://news.bbc.co.uk/2/hi/asia-pacific/7368877.stm

Empty shopping malls are eerie, and this one is no different.

But in the dim light of early morning, figures can be seen slipping past the security guards, their footsteps echoing down empty corridors.

It is Sunday morning, not yet 8 o’clock, and the shops are all still locked and shuttered.

But these people have not come to shop; they have come to pray.

Shopping malls in West Java are home to a growing number of Christian congregations. There are 10 in this mall alone.

Few of them want to talk publicly about why they are here, but off the record they admit it comes down to intimidation by Muslim groups.

According to Church groups more than 100 churches have faced attack or intimidation in the past two years.

Religion or rules?

One of the groups alleged to be behind some of these incidents is the FPI, or Islamic Defenders Front, a radical group that became a household name when it forced Playboy magazine out of Java.

Church leaders allege the group’s members are forcing churches to close through violence and intimidation.

Saipul Abdullah, the head of the FPI in this area, told me that there may be people at the grassroots level who react emotionally.

“They become very angry and frustrated and little eruptions can happen,” he said.

“Maybe they’ll tear down a sign, or shake some doors, or lock some doors, but they don’t really have the right to do that.”

But, he said, this was not about religion. It is about the fact that some churches are not playing by the rules.

Only 20% of the Churches in this province have an official permit to hold religious services.

To the others, often housed in temporary buildings, Saipul Abdullah and his group send letters asking for proof of their legal status.

If they get no response, he told me, they issue a warning letter, and then pass the matter on to the police.

To get an official permit, congregations must get 90 signatures of support from their non-Christian neighbours.

But in some areas, that is not easy to do.

Islamic stronghold

Pasundan Church has been holding services in a suburb of Bandung for more than 60 years.

But its pastor, Olbertina Modesta, says that whenever they try to collect the signatures they need to make the site official, no one wants to sign.

West Java has a strong history of Islamic activism.

For decades it was a stronghold of the radical Islamic group Darul Islam, and many areas still retain preachers with hard-line views.

Last November, Pasundan church was attacked by a group of local Muslims.

They threw out the pews and prayer books, and smashed anything else they could - including the cross hanging on the wall.

But Pastor Olbertina doesn’t believe this is simply a bureaucratic row.

“Sometimes I heard that the mosque is saying we are kaffirs, and we’re not allowed to stay here,” she told me.

“So that’s why I believe it’s not only about the permits, but about being Christian.”

Police say no one has so far been arrested for the attack. Pastor Olbertina now holds her weekly service at a local hospital.

Shopping malls and hospitals don’t have religious licences either, but they are a bit more secure.

And until congregations like hers can find a permanent home, it is where they will stay.

Published: 2008/04/28

Билли Грэм: “На том свете скучно не будет!”

http://www.bogoslov.ru/text/297389/index.html

24 апреля 2008 г.

Известный американский проповедник рассказал о том, чем будут заниматься христиане в Царствии Небесном.

В редакцию американского портала Christian Post поступил вопрос: “У меня возникли трудности с желанием попасть в рай, потому что там, как мне кажется, будет скучно. Вечность - это долгое, очень долгое время, и мне кажется, что рано или поздно в раю нам все надоест, так ли это?”

Редакция портала попросила ответить на этот вопрос известного американского проповедника Билли Грэма. Тот заявил, что рай - это место, которое превышает все наши представления о нем, и поэтому никто скучать там не будет, потому что никогда не закончатся вещи, которые надо будет делать.

“Библия говорит нам, что у Бога на Небе для каждого из нас найдется работа. Мы не будем проводить дни, катаясь на облаках или играя на арфах!”, - сказал Грэм. - Библия говорит, что “престол Бога и Агнца будет в городе и рабы Его будут служить Ему (Откр. 22, 3). Это будет не похоже на нашу работу здесь - мы никогда не устанем от работы, которую Бог приготовил для нас”.

“Не обманывайтесь в том, что вечность в аду будет лучше вечности на Небе”, - добавил он.

По материалам Christian Post

Гръцките митове Т.1

автор: Робърт Грейвз

24.95 лв.

http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=131456

“Гръцките митове” - една излючителна книга, в която си дават среща увлекателният разказвач и проникновеният учен. Освен, че е събрал и анализирал всичко, написано по темата до наши дни и е посочил всички известни му източници, Грейвз буди интереса на читателя и с редица свои оригинални тълкувания на много от спорните места.