Archimandrite Pavel Stefanov

Според богослужебния календар третата неделя след Възкресение е наименована на светите мироносици. Сред първите последователи и постоянни слушатели на Иисус Христос има и няколко жени. Този факт е необикновен, защото патриархалното еврейско общество през I в. не допуска жени да се учат на грамотност или да стават ученици на религиозни водачи. Тези жени се наричат “мироносици”, защото те на третия ден след кръстната смърт на Спасителя отиват на Неговия гроб, за да помажат с миро (благоуханно масло) Христовото тяло.

Светите евангелисти изброяват в числото на мироносиците няколко жени: Мария от Магдала (Магдалина), друга Мария - майка на Яков и Йосия, Саломия - майка на апостолите Яков и Йоан Заведееви. Освен тях, Църквата причислява към групата на мироносиците Сусана, Йоанна, както и Марта и Мария - сестрите на Лазар, който е възкресен от Христос. Всички тези благочестиви жени, заедно с избраните 12 апостоли, изповядват Иисус Христос за обещания от хилядолетия Месия и за Спасител на света. Всички те, освен Марта и Мария, придружават постоянно Христос в Неговите пътувания из Юдея и Галилея и слушат словата на Неговото божествено учение. Когато Иисус поема трънливия път на страданията, те Го придружават навсякъде и свидетелстват за Него. А когато Той умира на кръста, те заедно с Йосиф Ариматейски и Никодим вземат дейно участие в Неговото погребение.

В дните след смъртта на Христос Неговите последователи жени се оказват много по-дейни и по-всеотдайни от последователите Му мъже. Докато мъжете са парализирани от страх и угризения на съвестта, жените още в петък и събота започват да събират благоухания, за да помажат тялото на мъртвия Иисус по еврейския обичай. Щом изтича пасхалната събота, през която евреите не работят нищо, светите жени още призори избързват да отидат на гроба Господен.

Тук има една знаменателна подробност, която обикновено се пренебрегва от тълкователите. Гробницата на Иисус, предоставена от Йосиф Ариматейски, представлява пещера, изсечена в скала. Входът й се затваря с огромен кръгъл камък, който се търкаля по жлеб. Жените съзнават предварително безсилието си да помръднат камъка и се питат една друга: „Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни” (Марк. 16:3). Въпреки това те тръгват за гроба с явната вяра, че Бог ще намери начин да отвори и да ги допусне до тялото на Разпнатия. Наглед безсмислено, но дълбоко съкровено, тяхното упование напомня за това на разслабления в къпалнята Витезда, на когото е посветена следващата неделя от православния календар (Йоан 5:1-15). В продължение на цели 38 години той не изгубва надеждата си, че не хората, които отдавна са го изоставили, а самият Бог ще му помогне да оздравее и започне обновен живот.

Пред гроба мироносиците са посрещнати от светлоносен ангел. Той им съобщава радостната вест за Христовото Възкресение и им нарежда да отидат веднага при апостолите, за да им съобщят. След това на една от мироносиците - св. Мария Магдалина - се явява сам Възкръсналият, като й предава същата заповед. По този начин жените мироносици първи се удостояват да видят възкръсналия Спасител и първи стават проповедници на Неговото славно Възкресение от мъртвите. Христос ги удостоява с тази чест, за да отвърне на искрената им любов, усърдие и преданост, с които те Му служат както преди, така и след Възкресението.

Много от раннохристиянските мъченици са жени. По-късно те играят голяма роля в монашеството и различните служения на Църквата. Някои от тези служения, например чинът на дяконисите, трябва да бъдат възстановени през ХХІ век. Влезте в която и да е църква и ще се убедите, че жените са много повече от мъжете. Това се дължи на женските качества, които са споделени и от християнството – вяра и емоционалност, любов и преданост, щедрост и скромност. Тези добродетели по природа са присъщи повече на жените, отколкото на мъжете. За съжаление през последния половин век българката беше лишена от истинската си роля като съпруга и майка, беше огрубена и експлоатирана като придатък на държавно-партийната машина. Последните две десетилетия още повече влошиха това състояние. Нашите жени трябва да върнат великолепните си достойнства, с които Бог ги е сътворил и с които ги е запомнила историята. От тях зависи нашето оцеляване и бъдеще като християнска нация.

Neusner, Jacob

Judaism and Christianity in the Age of Constantine: History, Messiah, Israel, and the Initial Confrontation.

Chicago, The University of Chicago Press, Fall 2007, 264 pp. (1st ed. - 1987)

Series: (CSHJ) Chicago Studies in the History of Judaism

Cloth $47.50spec ISBN: 978-0-226-57652-7 (ISBN-10: 0-226-57652-3)
Paper $25.00sp ISBN: 978-0-226-57653-4 (ISBN-10: 0-226-57653-1)

With the conversion of Constantine in 312, Christianity began a period of political and cultural dominance that it would enjoy until the twentieth century. Jacob Neusner contradicts the prevailing view that following Christianity’s ascendancy, Judaism continued to evolve in isolation. He argues that because of the political need to defend its claims to religious authenticity, Judaism was forced to review itself in the context of a triumphant Christianity. The definition of issues long discussed in Judaism—the meaning of history, the coming of the Messiah, and the political identity of Israel—became of immediate and urgent concern to both parties. What emerged was a polemical dialogue between Christian and Jewish teachers that was unprecedented.

In a close analysis of texts by the Christian theologians Eusebius, Aphrahat, and Chrysostom on one hand, and of the central Jewish works the Talmud of the Land of Israel, the Genesis Rabbah, and the Leviticus Rabbah on the other, Neusner finds that both religious groups turned to the same corpus of Hebrew scripture to examine the same fundamental issues. Eusebius and Genesis Rabbah both address the issue of history, Chrysostom and the Talmud the issue of the Messiah, and Aphrahat and Leviticus Rabbah the issue of Israel. As Neusner demonstrates, the conclusions drawn shaped the dialogue between the two religions for the rest of their shared history in the West.
TABLE OF CONTENTS

Preface
Acknowledgments
Introduction
Religion and Political Change
Judaism without Christianity
The Judaic Sages’ Canon in the Context of the Fourth Century
Their Intent, Our Interpretation
1. Judaism and Christianity in the Age of Constantine
Christianity and the Roman Empire in the Age of Constantine
Jews in the Land of Israel in the Fourth Century
Judaism in the Land of Israel
2. Genesis Rabbah and Israel’s History: Christian and Judaic Theories of History and Its Meaning
The Issue of History: Events, Patterns, Proofs
Eusebius and the Beginnings of Christian Historiography
Genesis Rabbah and Israel’s Historical Crisis
3. The Talmud of the Land of Israel and the Messiah: Christian Triumph, Judaic Response
The Messianic Crisis
Chrysostom: Jewish Unbelief, Christian Wavering
The Talmud of the Land of Israel and Israel’s Messianic Crisis
4. Leviticus Rabbah, Genesis Rabbah, and the Identification of Israel
Who Is Israel?
Aphrahat and the People Which Is No Peoples
Leviticus Rabbah and Israel’s National Crisis
Genesis Rabbah: The Claim of the Siblings
Genealogy and the Political Crisis
5. Politics and Proof-Texts: Exegesis and Canon
A Test of Falsification
Same Topic, Different Program: No Encounter
Jerome and the Christian Exegetical Tradition
Sifré to Numbers and the Judaic Exegetical Tradition
The Christian Canon in the Fourth Century: Old and New Testaments
The Judaic Canon in the Fourth Century: The Written and Oral Torah
The Absence of Confrontation
Epilogue: The Shape of the Initial Encounter and the Enduring Confrontation
Sages’ Success in the Initial Encounter
The Enduring Confrontation
Appendixes
1. Genesis Rabbah on Israel’s History
2. Aphrahat on Israel
3. Leviticus Rabbah on Israel
4. Genesis Rabbah on Israel
Bibliography
Index