АРХИМАНДРИТ ПАВЕЛ СТЕФАНОВ. “ЯЛДАВАОТ: ИСТОРИЯ И УЧЕНИЕ НА ГНОСТИЧЕСКАТА РЕЛИГИЯ” (СОФИЯ, ОМОФОР, 2008)
http://pravoslavie.bg/component/page,shop.product_details/
flypage,shop.flypage/product_id,1460/category_id,55/manufacturer_id,0/
option,com_virtuemart/Itemid,271/
| Ялдаваот: история и учение на гностическата религия ( Омофор ) НаличностНаличност на склад: 6 Цена за единица (1 брой): 10.20 лв. (вкл. 20 % такса) |
Други сайтове за поръчка на книгата:
http://books.balkanatolia.com/c/sl-b/cid-29/p-p/id-20461/ialdavaot-istoria-i-uchenie-na-gnosticheskata-religia.html
http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=26445&cat=106
http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=131787
http://www.svetove.com/cgi-bin/order.cgi?p=cart&addprd=22873&s=2
http://www.book.store.bg/c/p-p/m-560/id-23497/ialdavaot-istoria-i-uchenie-na-gnosticheskata-religia-arhimandrit-pavel-stefanov.html
Aвтор: Архимандрит Павел Стефанов
Година на издаване: 2008
Меки корици
Формат: 21,5х14
Страници: 501
ISBN 978-54-9700-70-1
Монографията на архим. Павел Стефанов е задълбочено многогодишно изследване върху гностическата религия. Авторът систематично проследява зараждането и развитието на гностическите идеи още от времето на елинизма. Същевременно в книгата са дадени аналогии с днешния ден, където се откриват следите от гностицизма. Съдържанието на тома включва три части: 1. Извори на гностицизма; 2. История на гностицизма и 3. Учение на гностицизма. Препоръчваме книгата на историци, богослови, философи и социолози.
УВОД КЪМ КНИГАТА
Кой може да изправи това, което Бог е направил криво? Екл. 7:13
Едва ли би се намерил обективен историк на религиите, който би отрекъл, че християнството се появява на историческата сцена като радикално религиозно движение. Неговият Основател подлага на основно преосмисляне традиционните ценности, възвестява близкия край на света и замяната му с „ново небе и нова земя” (Откр. 21:1), в които идеалното ще стане реално. Въпреки че отказва да се ангажира пряко с политическите борби на еврейския народ, Иисус Христос се изявява с позиция, твърде различна от тази на светските и духовните власти. Реакционерите постигат целта си . залавянето и убийството на галилейския Месия. Последователите Му, които са въодушевени от Неговото Възкресение, разнасят пламъка на новата вяра из средиземноморските райони с енергия и ентусиазъм, които нямат паралели в историята. За тях Богочовекът от Назарет олицетворява настъпващото изкупление на цялото човечество. Малобройната група ученици на Христос постепенно се превръща във все по-голяма организация, която се подчинява на определен структурен и литургически ред, йерархични степени, канонични правила, приемственост и стабилност. Тези черти на §ърквата, които изкристализират постепенно през І-ІІ в., са свързани с нейното институционално утвърждаване и количествен растеж, с търсене на modus vivendi между нея и държавата. Алберт Швайцер отбелязва за този период: “Царството Божие се превръща от есхатологическа, космическа, настъпваща сама по себе си необходима величина в неесхатологическа, духовно-етическа, за чието осъществяване хората трябва активно да съдействат”.
В редица християнски общини на бивши юдеи и езичници обаче се обособяват хора и кръгове, които смятат, че новите цели са различни и дори противоположни на първоначалната радикално-есхатологична визия, че те са едва ли не измяна на издигнатите от Иисус принципи. Нарастващата опозиция на тези групи започва да представлява пряка и сериозна опасност за Църквата. С течение на времето и в синхрон с влошаването на обществено-икономическите условия в Римската империя се изменя и езикът, на който се изразява крайната трансцендентност на вътрешната църковна опозиция.
Мисловният свят на Христос и първите Му ученици не се чуждее от масовата религиозност на юдейската синагога и фокусира в извършвания от св. Йоан Кръстител „обред на прехода” или инициация от стария обречен свят към новия съвършен свят, чието драматично възцаряване е неминуемо. Според теодицеята на юдеохристиянския светоглед злото, което тържествува в света, не е негово същностно качество. На теория, макар и не винаги на практика, битието е добро, световната парадигма има положителна характеристика („И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” – Бит. 1:31). Злото, което бележи цялата човешка история, е чуждо на света и се представлява от зловещата фигура на дявола, който е създаден от Бога със свободна воля. Мнозина в ранната Църква не приемат това обяснение. Под натиска на различни фактори като масовото обедняване и разселване, жестоките гонения срещу християните, които са мразени от езичниците като degenerati humani generis (изроди на човешкия род), засиленото влияние на елинистичните мистерии, зороастризма и митраизма, в редица вярващи главно от еврейски произход се засилват песимистичните настроения и чувството за безизходност и обреченост. Те започват да обясняват произхода на света с космогонично падение и метафизичен провал, предоставяйки на злото статут на върховен господар на Вселената, а не само на узурпатор на божествените пълномощия и власт. Единствена надежда за другомислещите става напускането на обречения материален свят, защото хората или поне някои избрани хора (electi) в най-дълбоката си същност не са продукт на тази абсурдна система, а принадлежат на Абсолюта, на вечната тоталност на битието. Тяхната трагедия е, че са подмамени в капана на този неразбираем и невъзможен свят и са се отдалечили от истинския си дом отвъд небесните сфери. Те виждат в мистичното преоткриване на истинския си произход, в осъзнаването на божествената си принадлежност единствен начин да постигнат освобождение на „искрата” в себе си и сливане със съвършената Цел – Бога.
За отбелязване е, че освен дуалистичен гностицизъм в древност съществуват наченки и на монистичен, който вероятно се дължи на въздействие от страна на египетския херметизъм. Изказваните напоследък твърдения за съществуване на “гностически монотеизъм” според мен представляват типичен оксиморон, защото противоречат на самата същност на гностицизма. Джон Дилън дори е на мнение, че гностицизмът бил по-монистичен от християнството, понеже не постулирал като него “независим материален принцип”. Подобна мотивировка се основава върху невярното допускане или по-скоро съзнателното заблуждение, че християнството приема самобитност на материята.
Християнският гностицизъм възниква като течение за преутвърждаване, макар и с все по-чужда терминология, на трансцендентността, която представлява самата сърцевина на новата вяра. Гностиците възприемат себе си като единствено верни продължители на първоначалното благовестие на Иисус при променени условия. Дан Мъркюър се опитва да докаже в юнгиански дух, че е вече остаряла представата за тях като пасивни съзерцатели и суеверни теурзи. Към новозаветните книги, одобрени като канонични от Църквата, гностиците започват да прибавят нови писания, които отразяват техните субективни „откровения” и „видения”. Има сведения, че те използват психотропни вещества за промяна на съзнанието си. Първоначалната търпимост към еретиците постепенно изчезва, защото между тях и редовите християни назряват все по-значителни идейни различия. Църквата в лицето на най-видните си богослови обвинява гностиците, че именно те са предатели на първоначалната християнска позиция. Това е убеждението не само на тези, които се придържат към религиозното статукво, но несъмнено и на някои от вярващите, които са запазили първоначалния импулс на религиозния протест и есхатологичната надежда. Използването от гностиците на езическа терминология и символика обединява срещу тях всички традиционалисти в Църквата, които ги осъждат и отлъчват като еретици. Срещу тях също се опълчват такива разнородни мислители като философите неоплатоници и еретиците монархиани.
Изследването на гностицизма не е самозадоволяващо се кабинетно занимание, което е толкова езотерично, колкото и третирания от него предмет. Както отбелязва патрологът А. Аман, “гностическата литература е първата богословска християнска литература”. В своя указ от 1935 г. срещу софианската ерес московският митрополит Сергий (Страгородски) признава, че гностическата картина на света е “поема, която поразява с дълбочината и красотата (си)”. Но веднага след това добавя: “Но това не е била истина, а въображение, “прелест”, измама и самоизмама”, чиято опасност е във факта, че се прикрива с термини и понятия, заимствани от Църквата. Без запознаване с гностическата религия не е възможно да се осветли всестранно и пълно процеса на възникването и началната еволюция на християнството. Като реагира на гностическата опасност, Църквата изяснява своето учение, формулира символите на вярата, очертава новозаветния канон, конструира окончателно степените на своята йерархия. В научните среди днес преобладава мнението, че гностицизмът оказва въздействие върху оформянето на християнското догматическо учение, предизвиква нови редакции на новозаветния текст, слага отпечатък върху ранното монашество (собено в Сирия), литургиката, църковното изкуство. Гностиците са първите в Църквата, които съставят песнопения, рисуват свещени изображения, използват жеста на прекръстването, въвеждат празници като Богоявление и Успение Богородично , целувката на мира и танците по време на богослужението. Православието заимства всичко това, като го преосмисля в духа на каноничното предание.
Гностическата система от ереси не изчезва безследно от сцената след ІІ в., както се заявява в популярните учебници по богословие. Според някои автори следи от нея се откриват в равинското юдейство, неоплатонизма, индуизма, будизма, исляма. Терминът “единосъщен”, включен от Първия вселенски събор в Символа на вярата (325 г.), има манихейски произход. Гностицизмът прелива в крайния дуализъм на манихейството, чиито наследници сега са общините на мандеите в Ирак и Иран. Манихейските идеи за греховността на секса и пълната развала на човешката природа доминират западното мислене от блажени Августин до Жан Калвин и английското пуританство. Паола Фредриксен и Йоханес ван Оорт доказват, че антисемитизмът на Августин също се дължи на манихейско влияние. Отхвърлянето на евхаристийното пресъществяване на хляба и виното в Тяло и Кръв на Христос отразява една от най-характерните гностически учения – докетизма. Още св. Игнатий Богоносец обвинява съвременните му гностици в тази ерес, която е възродена през ХVІ в. от протестантите и в последно време намира последователи сред някои руски богослови модернисти. Гностически елементи се съдържат в Корана и са особени силни в ученията на някои ислямски еретици като исмаилитите, мутазилитите, алавитите (известни у нас като алиани), друзите.
Малоазийското павликянство, което представлява своеобразно видоизменение на гностицизма, е пренесено през Х в. в южните български земи и се институционализира като нова религия с название богомилство. В основния български труд, посветен на богомилството от Д. Ангелов, се отделят едва две страници за анализ на т.нар. „гностическо-дуалистична традиция”, като цитират няколко съчинения, издадени между… 1905 и 1955 г. По-обективен е Н. Кочев, който свързва богомилството както с по-ранните ереси, така и с неговия социален контекст. Както е известно, богомилството поставя началото на патаренството в Босна (днешните мюсюлмани там до голяма степен са потомци на тези еретици), откъдето то преминава в Северна Италия и Южна Франция, но е изкоренено безкомпромисно от Римокатолическата църква посредством кръстоносен поход, Доминиканския орден и Инквизицията през ХІІІ в. Последната албигойска крепост Монсегюр в Пиринеите е превзета с щурм от папските войски през април 1244 г.
Доктрините на несторианите, които разделят двете естества на Христос, на монофизитите, които приемат само една или единна природа на Христос, и на иконоборците, които отхвърлят възможността за изобразяване на Неговото тяло, са в основата си гностически. Неслучайно големият апологет на иконопочитанието св. Теодор Студит в 71-то си послание до императорите Михаил и Теофил асоциира позицията на своите противници с тази на Мани. Изява на гностическо мислене е сложната кабалистична доктрина на мистичното юдейство, чийто връх е лурианската кабала от ХVІ в. Гностически черти доминират в редица движения като алхимията, розенкройцерството, масонството. Един от най-големите гностици на Новото време е немският самоук мистик и розенкройцер Яков Бьоме (1575-1624), който на свой ред оплодява светогледа на мнозина философи, писатели и поети не само в Германия, но и други европейски страна и САЩ. Гностически навеи облъхват творчеството на Емануел Сведенборг, Маркиз дьо Сад, Фридрих Шелинг, Георг Хегел, късния Виктор Юго, Шарл Бодлер, Херман Мелвил, Фридрих Ницше, късния Лев Толстой, Райнер-Мария Рилке, Франц Кафка, късния Анатол Франс, Мартин Хайдегер, особено Карл Густав Юнг, Симон Вейл, Антонен Арто, Албер Камю, Херман Хесе, руските представители на „Сребърния век” - Владимир Соловьов, Сергей Булгаков, Андрей Бели (ученик на антропософа Рудолф Щайнер), Михаил Булгаков, Евгений Замятин, Велимир Хлебников, Максимилиан Волошин, Николай Бердяев (чрез Бьоме), Семьон Франк, теософите, които Бердяев нарича “съвременни гностици” (особено Елена Блаватска), окултният сатанист Алистър Краули, символистите, сюрреалистите, абстракционистите (например Василий Кандински), Светослав Минков, Даниил Андреев, Андрей Платонов, Хорхе Луис Борхес, Емил Чоран, Морис Бланшо, Салватор Дали, Харолд Блум, Паулу Коелю, Робърт Дънкан, писателите на научна фантастика Филип Пулман и Филип Дик, сценаристите на филми като “Матрицата” и мнозина други. Някои изследователи търсят гностицизъм дори в Достоевски. Преведеният на български роман на Матю Хюз “Филидор, джуджето и архонта” (С., Бард, 2004, 480 с.) може да се окачестви като гностическо произведение в стил фентъзи. Но може би най-гностическата повест, която съм чел, е “Аз” на руския бизнесмен и писател Александър Потьомкин.
Робин Бригс търси манихейски дуализъм в борбата между доброто и злото, на която се подчиняват вълшебните приказки. Френският композитор Ерик Сати, който влиза в кръговете на розенкройцерите и другарува с теософа Клод Дебюси, през 1890 г. пише без петолиния и ключове няколко произведения, озаглавени “Gnossiennes”. Нескрито гностически характер има и “Химн на Иисус” (1917 г.) от англичанина Густав Холст, който се основава на апокрифа „Деяния на Йоан”. Към гностическата традиция се причисляват известните композитори-модернисти Арнолд Шьонберг и Карл-Хайнц Щокхаузен. Дори краен атеист като швейцареца Фридрих Дюренмат създава гностическа пиеса - “Долината на бъркотиите”, в която Великият старец (Бог) е тартор на банда гангстери, а кучето на кмета се казва Мани. Най-продаваната книга в Америка през последните десетилетия е “Кодът Да Винчи” от Дан Браун, която претендира, че разкрива скрита истина за “гностическия” характер на християнството. Католическият зограф и публицист Майкъл О’Брайън смята, че дори нашумелите романи за Хари Потър са в същността си гностически. Той се позовава на изследванията на Томас Молнар, Волфганг Смит и Ерик Фогелин.
В своите трудове покойният руски православен богослов свещ. Александър Мен под влияние на Бердяев също изразява своята убеденост в две (съзидателно и разрушително) начала на битието - космогония, която е в странно съзвучие с гностическо-манихейската позиция. За това той е обвиняван в ерес от руски духовници и книгите му са изгорени публично в силно консервативния Екатеринбург. Колкото и парадоксално да звучи, гностически елементи се установяват и в космогонията на такъв категоричен противник на гностицизма като А. Лосев.
Модерен аналог на гностическата система е философията на екзистенциализма. Според Ерик Фогелин и неговите епигони Петер Козловски и Щефан Росбах някои политически идеологии на ХХ в. като комунизма и фашизма, макар и в силно изменени варианти, транспонират основни постулати на гностическото светоусещане. От половин столетие насам отделни черти на гностицизма се актуализират и в еклектичната квазирелигиозна вълна с название New Age (Нова епоха). На 3 февруари 2003 г. Римокатолическата църква издаде документ за Ню Ейдж, в който папата го нарича “модерен гностицизъм” поради неговите претенции за тайно знание. Странно е, че десетките институти, които съставят папските енциклики, смесват погрешно тук понятията “гносис” и “гностицизъм”. Сред сектите и култовете, възникнали през последния половин век, най-близо до гностицизма стои сциентологическата „църква” на покойния американски писател и милиардер Рон Хъбард. Силни гностически елементи се наблюдават в руския Богородичен център и „църквата” на сибирския лъжемесия Висарион. Митът за божествената искра във всеки човек и ритуалните инициации в мормонството са заимствани от гностицизма с посредничеството на окултизма и масонството. Людмила Живкова, която се беше встрастила в окултната тема, безспорно е права в заключението си: “Между съвременния прагматизъм и древния гностицизъм всъщност няма непреодолими различия”. В четири града на САЩ и Норвегия действа “Еcclesia Gnostica” (Гностическа църква), възглавена от нейния “епископ” от унгарски произход Стефан Хьолер. Тя предлага “богослужения” също за хомосексуалисти и лесбийки. Книгите на Хьолер вече се издават в България. Още по-ексцентрична е “Новата гностическа църква” в Сиатъл, чийто водач Джеймс Кинг е подследствен за блудство с непълнолетно момиче.
Горният лаконичен преглед на влиянието на гностицизма през последните две хилядолетия – влияние не само в религията, но също в областта на литуратурата, философията, изкуството и политиката, обуславя необходимостта да бъде анализирана подробно неговата поява, развитие и учение. Без да предявявам претенции за изчерпателност, която не е постижима при този обем на книгата и при сегашното състояние на източниците, мисля, че изследването ми допринася за набелязване на основни и слабо изтъквани досега насоки от еволюцията на християнската цивилизация. Тяхното екстраполиране в ХХІ в. води до хипотезата, че в недалечното бъдеще, когато кризата на западното християнство, отчуждението на човека от природата и изчерпването на световните ресурси достигне своя апогей, гностицизмът отново ще играе значителня роля. Анри Безансон нарича гностицизма “постоянна съблазън, отново изникваща от век на век, но никога с такава сила, както в нашето столетие”. Според мнението на Цветан Тодоров както тоталитарните проекти, така и модерният ислямски тероризъм са “продукт на манихейския дух”. Тази истина се доказва и от други автори. Елена Чудинова, авторка на нашумялата книга “Джамията на Парижката св. Богородица”, с право отбелязва: “Има и ценности духовно-материални: статуи, картини, музикални инструменти… При шариата всичко това ще бъде изгорено”. Докато древните гностици са кротки интровертни мистици, новият гностицизъм, както вече личи, ще удави земята в кръв.
