ПРОПОВЕД ЗА ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ
По принцип Църквата приема, че автор на едно от Евангелията и на книгата Деяния апостолски е един и същ човек – св. апостол Лука. На празника Възнесение имаме рядката възможност да прочетем и чуем откъси и от двете произведения, чиито подробности не са напълно тъждествени. В Библията Евангелието предшества Деянията, а при литургията на словото е обратно – първо се чете Апостолът, а след него Евангелието. Събитието, което едновременно разделя и обединява двата текста е Възнесението.
След Възкресението Си Христос не прекратява проповедта и не спира Своята мисия, но продължава да изяснява на учениците тайните на царството Божие. Това продължава 40 дни – време, изпълнено както с радост, така и с напрежение. Трудно е да се даде свързано изложение на станалото тогава, защото Иисус се явява ту в околностите на Йерусалим, тук в Галилея на стотина километра на север. Той е едновременно същия и не е същия. Той притежава предишното тяло, но то е възкресено и преобразено. Прави впечатление, че всяка от тези срещи не трае дълго. Христос не остава, а изчезва след всеки контакт. Спасителят не препоръчва, а категорично заповядва на учениците да не напускат Йерусалим. Оставането им в града, където мнозина ги познават като последователи на екзекутирания Проповедник от Назарет е опасно, но те трябва да стоят тук не случайно, а за да дочакат слизането на Светия Дух (Деян. 1:8).
Едно от смайващите неща в този разказ е подчертаването, че апостолите дори след Възкресението не разбират истинската цел, действителната мисия на Иисус. Запитването „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево” (Деян. 1:6) издава неумение да се схване радикалната духовна промяна, която Христос внася в света. Поне някои от учениците продължават да живеят със суетни мечти за земно царство на богоизбраните. Но предишните взаимоотношения между самите апостоли и между апостолите и света не са същите. Те са основно променени. Според Иисус не е толкова важно дали краят на света наближава или не, както те Го питат. Значение има единствено бъдещото преобразяване на света, за което апостолите с мазолестите ръце и обрулените от вятъра лица в този момент не са подготвени и което те като юдеи очакват да падне от небето, да бъде дар от Бога, да стане нова чудесна намеса в историята. Те дори не подозират, че тази основна промяна на земята ще се осъществи с двойните усилия на самите тях и на Божия Дух. Когато разговорят с Възкръсналия, те не знаят, че техните ценности, тяхната самопреценка, тяхното отношение към света вече е променено и никога няма да бъде същото. Всичко, което дотогава те смятат за важно, значително, съдбоносно е заменено с новото битие в Христос и чрез Христос.
Чрез Възнесението Бог Отец поставя Иисус от дясната си страна, която в земната царска йерархия е място за престолонаследника. Разпнатият, Който възкръсва и се възнася в слава (1 Тим. 3:16), получава власт над цялото творение. Бог в човешка плът – нашата собствена плът – господства над всичко, „що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо” (Кол. 1:16). Един руски физик изчислява, че във всяка чаша вода, която пием, се съдържат 13 000 молекули от тялото на Христос. Въплъщението на Богочовека освещава и изпълва с нетленни енергии цялата материя. Човешката природа, която е разложена от греха, склонна към падение и лишена от богоподобие е обновена в Христос. Той възкръсва с нея и я възнася до престола на Неговия и нашия небесен Отец.
Някои се чудят защо Иисус се възнася, а не остава вечно на земята. Отговорът на това недоумение е очевиден. Ако беше останал тук вечно, Той би осъществил юдейската химера за земно господство и би станал отрицание на Самия Себе Си. Такъв Христос би бил кошмарен и нелеп.
Възнесението е своеобразна граница. То разделя времето, когато Иисус присъства видимо на земята, от времето, когато вече Го няма и което е времето на Църквата. Преди Възнесението благовестието идва от собствените Му уста, а след него – от апостолите и техните последователи. Преди Възнесението многобройните чудеса се извършват с личното докосване на Христос, а след него те са опосредствани и много по-редки поради нашата греховност. Преди Възнесението учениците могат да възлегнат на гърдите на Учителя и да се докоснат до раните от гвоздеите и копието, а след него никой вече не може да го направи. Възнесението прекъсва непосредствения контакт между Спасителя и нас и прави вярата по-трудна, но и по-блажена (Йоан 20:29).
Всъщност това прекъсване е условно и субективно. Възнесението означава само друг начин, по който се извършва мисията на Спасителя. Чрез живота, смъртта и Възкресението на Иисус настъпва ново време, нов етап, нов век. Той продължава и след Възнесението. Новата епоха и нейният предстоящ завършък в Страшния съд са предобразени от Възкресението на Христос и означават нова действителност за апостолите. Те имат същото значение и за нас независимо от дистанцията на двете хилядолетия. Дори смъртта не е вече зловещата дама със скелета и ръждясалата коса, не е окончателният безсмислен разпад, а е временна раздяла, друга фаза на живота.
За учениците Възнесението представлява нова отговорност, нови усилия, нова мисия, при която връзката между Иисус и тях се осъществява не пряко, а косвено, чрез молитвата. Днешният празник също ни напомня, че делото на новия, християнския век не е завършено. В съвременния помръкнал и отдалечен от Бога свят Възнесението ни напомня да удвоим проповедта и любовта си, за да печелим нови души за Спасителя, а не да се кланяме на идоли като циника Пилат или да събираме сребърници като самоубиеца Юда. Гласът на Христос, докосването на Христос, присъствието на Христос не изчезват с изчезването Му в облаците. Всеки може да ги почувства и да бъде приласкан и обновен от Иисус в Неговата Църква чрез Неговите тайнства. Стига да иска, разбира се.