Archimandrite Pavel Stefanov

След като човек посети една страна, обикновено в него остава дълго да витае едно трайно впечатление. То е най-често субективно, свързано с първосигналните сетива, и изтласква всички други, за да остане като преобладаващ спомен. Моите трайни впечатления от Египет всъщност са две – мръсотията и мизерията. Веднага трябва да подчертая, че те отсъстват в курортите край Червено море и в резиденциите в центъра на Кайро. Но тези луксозни места са за избраници на съдбата, а не за 80-те милиона египтяни. И мръсотията, и мизерията са до голяма степен неизбежни. Да си припомним, че Египет всъщност представлява тясна ивица земя около Нил, а останалите 95% от територията е пустиня – не от пясък, а от съвсем суха пръст. Всеки порив на вятъра носи облаци от прах, който се набива навсякъде и е невъзможно да бъде премахнат. Местните жители са свикнали от хилядолетия с пейзажа и не проявяват никакво усилие за чистофайщина. От тези 80 милиона поне 15 обитават в Кайро, който е един от най-замърсените градове в света. Главен принос за това имат милионите раздрънкани и очукани коли от най-различни марки, които задръстват улиците денем и нощем.   

Семейно планиране в исляма не съществува и египтяните по традиция имат много деца, което допълнително усложнява положението. Всяка година милиони хора напускат селата и търсят препитание в големите градове. Тъй като те трудно намират работа, а наемите са недостъпни, мнозина от тях спят в празните гробници на Кайро. Там няма ток, но над някои от гробниците – явно на прокопсали обитатели - се виждат сателитни чинии. Да се смееш ли, да плачеш ли?

Всъщност Египет не е чак толкова беден. Фараонските древности привличат безброй туристи, от които страната получава милиарди. Суецкият канал, който е най-късият път от Европа за Азия, е друга „монетоливница”. Казаха ми, че през него преминава по един кораб на всеки 12 минути. Корабите плащат такси в зависимост от тяхната водоизместимост. Можете да изчислите колко кораба преминават за една година и колко милиарда долара влизат в хазната. Друго все по-нарастващо перо е летовищният туризъм, за който Египет строи нови и нови комплекси. Да не забравяме нефтената промишленост, благодарение на която страната няма проблем с горивото и един литър бензин струва само 27 стотинки. Къде се лее реката на тези милиарди? Защо те не достигат до обикновените хора?

Където и да отидете в Египет, вие се натъквате на една и съща гледка – стражи. Може би милиони полицаи и войници в черни униформи, въпреки палещото слънце, стърчат на всеки ъгъл. Мнозина от тях дремят, а видях няколко да спят и дори да хъркат. Тази улична армия, тези безбройни пазачи с допотопно оръжие служат за декор на сигурността, която властите искат да постигнат. Няма съмнение, че тяхната издръжка поглъща лъвския пай от доходите на Египет. Голяма част от местните младежи са безработни, озлобени и търсещи разрешение на социалния въпрос в простите рецепти на радикалния ислям. Кошмарът на Египет се казва „Мюсюлмански братя” (Al-gama’a al-islamiyya) – една легална партия, излъчила 20% от депутатите в парламента. Тя има обаче и нелегално крило, което от време на време прави атентати и убива туристи. Властите веднага реагират, арестуват и екзекутират някои по-ярки активисти и положението се уталожва. До следващия атентат.

Когато напускахме Александрия, от рейса видяхме на един площад група хора, които викаха и вдигаха лозунги. В страничните улици роти от жандармеристи, въоръжени до зъби, очакваха всеки момент заповед, за да връхлетят върху протестиращите. Научихме, че журналисти протестират срещу задържането на един от тяхното съсловие, който се осмелил да критикува политиката на президента Хосни Мубарак. Думата mubarak означава на арабски ‘благословен’, което е доста иронична етимология. Мубарак идва на власт след убийството на неговия предшественик Ануар Садат през 1981 г. и явно има намерение да ръководи страната, докато го прибере Аллах. Въпреки че понякога САЩ го критикуват за липсата на демокрация, Мубарак е техен верен съюзник и Египет получава най-много финансова помощ от Америка след Израел.

Египет е страна на безбройни контрасти. Обикновените хора са кротки, любезни, силно религиозни мюсюлмани. Управляващата класа е прозападно настроена и на практика египетската икономика се доминира от западните капитали. Интересно е как ще се развие тази страна, която силно зависи от природата, когато нейната единствена живоносна артерия – Нил, започне да пресъхва поради все по-силното глобално затопляне. Можете ли да си представите 80 милиона египтяни да нахлуят в Европа?

Що се отнася до Православната църква в Египет, тя почти не съществува. Нейният апогей е през ІV-V век, след което местните копти се обособяват в отделна църква и напускат гръцката сфера на влияние. Повечето от тях приемат исляма през VІІ век. Слава Богу, Александрийската патриаршия през последните десетилетия усети накъде духа историческия вятър и започна мисионерска дейност сред черното население на Африка. В страните под Сахара милиони деца са останали без родители, които са умрели от СПИН. Православните ги прибират, къпят, хранят, кръщават, възпитават, образоват и дори женят. В тези милиони сираци - наши по-малки братя и сестри в Христос, е бъдещето на тази църква.

„Нищо не е толкова лесно, колкото изглежда” – гласи един от многобройните закони или по-скоро антизакони на Мърфи. В неговата истинност се уверихме при пътуването ни към Синайския манастир в късния следобед на 7 декември. Първо двигателят на автобуса скъса ремък и нашият египетски шофьор се оказа безсилен да го смени. Слава Богу, един от нашата група беше пенсиониран шофьор, който успя да извърши ремонта. След това на всеки километър започнаха да ни спират не героите от едноименния комунистически киносериал, а сънливите и смръщени египетски полицаи. Те изпълзяваха от полусъборените си бараки, нарамили пушки от времето на Кримската война и изискваха такси за какво ли не. Явно оделотворяваха комерческия принцип: „Щом сте дошли чак дотук, ще ви скубем”. И те наистина скубеха и то яко. Други джандари изискваха проверки на паспортите, които повечето от нас бяха сложили в багажа. Докато го свалим, разопаковаме и приберем обратно, започна да мръква. Криво-ляво се настанихме в хотел на 2,5 км от манастира, който носеше кой знае защо немско наименование „Morgenland” (Ориент). Вътре имаше някакви платформи от камъни, върху които бяха метнати дюшеци. Отопление липсваше въпреки силния студ. Оставихме си багажа и се опитахме да влезем в манастира, но портите му бяха отдавна залостени. Зъзнахме в хотела цяла нощ.

Струва ми се, че ръководителят на екскурзията определено сгреши с датата, въпреки че го направи с най-добри намерения. Синайската обител трябва да се посети не на храмовия празник (по стар стил), а в делничен ден. На такъв голям празник монасите са ангажирани с богослужението и високите гости и не отварят библиотеката или музея. Нашите очаквания да видим нещо от тях се оказа илюзия.

Някои от нашата група станаха в 2 часа през нощта, за да изкатерят хребета Джебел Муса над манастира, на който по предание Бог връчил на пророк Мойсей скрижалите на 10-те заповеди. На върха е изграден параклис “Св. Троица”, до който се стига по два пътя. Прекият с 3750 стъпала е стръмен и се казва на арабски език „Sikket Saydna Musa” (Пътеката на Мойсей). Дори и в тази каменна пустош туристите са пресрещани от бедуини, които черпят с чай и продават сувенири.

На литургията имаше няколко групи от Русия и Гърция, но повечето посетители бяха копти, които посрещнаха празника, като спяха на земята в страничните параклиси на храма. Те се кръстеха по католически и естествено не се причастиха. Службата беше водена от йерусалимския патриарх Ириней. Въпреки че Синай е най-малката православна църква в света, неговата автокефалия е относителна, защото синайският архиепископ се ръкополага в Йерусалим.

Синайският манастир е най-старият действащ православен манастир в света. По време на гоненията през ІІ-ІІІ в. мнозина вярващи се укриват в недостъпните клисури на Мойсеевата планина. Синайската пустиня ражда и мъченици, чийто култ е разпространен в целия православен свят. По-късно тук започват да се заселват монаси. През 324 г. св. Елена посещава тези места и нарежда да се построи храм за отшелниците. Тъй като местните бедуински племена притесняват монасите, през 527 г. император Юстиниан Велики заповядва църквата, построена от св. Елена, да бъде оградена с непристъпна стена. Така възниква Синайският манастир. Той е основан през 528 г. Значението и известността му нарастват, след като в него през VІІІ в. са пренесени мощите на св. великомъченица Екатерина Александрийска. Днес те са положени в сребърна ракла, подарена от Русия, която се намира в олтара на църквата. Обителта носи нейното име. Братството на манастира е многонационално и е съставено от гърци, сирийци, араби, грузинци, арменци, латини, а по-късно тук идват българи, руси, сърби и дори англичани и американци.

Според една легенда Мохамед предоставя с ферман привилегии на обителта, поради което тя никога не е нападана от арабите. Синайският манастир е единственият в света, в чийто двор е изградена малка джамия през епохата на Фатимидската династия (Х или ХІ в.). До нея се намира негорящият храст, пред който Мойсей получава откровение от Бога. Всички опити този храст да бъде присаден другаде се увенчават с неуспех, но аз успях да си отчупя една вейка от него. Този район се намира извън досега на византийските императори-иконоборци. Затова тук се запазени най-старите икони в света от VІ век. Уникална художествена ценност в Синайския манастир е мозайката със сцената “Преображение Христово” върху олтарната абсида на църквата. Тя произхожда от VІ в. Библиотеката на Синайския манастир съхранява над 3300 изключително ценни ръкописи и книги на 11 езика, включително гръцки, коптски, арабски, арменски, еврейски, старобългарски, сирийски, грузински, латински и др. На първо място сред тях трябва да се постави Синайският кодекс на Библията, писан през 20-те години на ІV век. Старобългарските паметници наброяват 48, датирани от ХІ до ХVІІІ век.

Нашата група прекара нощта на 6 срещу 7 декември 2007 г. в курорта „Роял Заафрана” на Червено море. Въпреки царственото име и категорията „лукс”, липсва изолация между стаите, сякаш стените са направени от мукава, гардеробът е изпочупен, а телевизорът не предлага новинарски емисии. Нейсе!

През следващия ден се върнахме към корените на монашеството – едно явление, което днес не е популярно, но което оказва изключително влияние върху развитието на християнската цивилизация. Достатъчно е да си припомним от нашата собствена история, че нейните истински „локомотиви” и протагонисти са именно монаси – св. Борис-Михаил, Кирил и Методий, преп. Паисий Хилендарски, йеродякон Игнатий (иже нарицаем Васил Левски), екзарх Йосиф…

Първата ни спирка в Източната пустиня беше манастирът „Св. Павел Тивейски” (Деир Анба Була). За основател на монашеството се смята св. Антоний Велики, но всъщност негов непосредствен предшественик е св. Павел. Житието му е написано от блаж. Йероним. Павел загубва родителите си при гонението на Деций Траян (250-251 г.) и се заселва в малък оазис на дивата пустиня. Тук всеки ден врана му носи едно хлебче като св. Илия. Един ден птицата пуска две питки, което не е случайно, защото на гости му идва св. Антоний. Св. Павел умира на 113-годишна възраст и два лъва изравят с нокти гроба му.

Самата обител е построена вероятно през V в. Първото й описание дължим на италианския поклонник Антоний от Пиаченца, който посещава гроба на св. Павел Тивейски между 560 и 570 г. Манастирът няколко пъти е опустошаван от бедуините. В него се издига защитна кула, до която се стига по подвижен дървен мост. Днес манастирът е обграден от стена, висока 10 м и дебела 2 м. В него живеят 70 монаси и 7 послушници, но тъй като хилядите туристи явно са им омръзнали, те строят нов усамотен манастир високо в планината. Най-голямата забележителност тук е пещерата на св. Павел с дълбочина 3,60 м. През ХVІІІ в. тя е разширена и превърната в църква, а мощите на светеца са положени под олтара. Тук се помазахме за здраве с елей от вечно горящите кандила.

На един час път се намира манастирът „Св. Антоний” (Деир Мар Антониос), който е най-стария в света. По народност копт, Антоний загубва родителите си на 18-годишна възраст. Той раздава наследството си и се усамотява в планината Калала, където води борба срещу демоните и собствените си страсти, описана картинно от Гюстав Флобер в „Изкушенията на св. Антоний”. Около него постепенно се събират последователи, които той ръководи до смъртта си на 105-годишна възраст. Пещерата на светеца се сочи в планината Ал-Калзам зад манастира. Неговото житие е написано от св. Атанасий Александрийски. Обителта е основана след кончината на св. Антоний през 356 г. Днес в нея живеят 115 монаси и 9 послушници. Обкръжена е от висока ограда и включва градини, килии, мелница, фурна, библиотека с 1700 ръкописа, магазин и пет църкви, от които най-голямата е посветена на св. Антоний. Украсена е с фрески от ХІІІ в., които са реставрирани през последните три години. По стените са надраскани латински надписи на някой си францисканец Бернард от 1625 и 1626 г., както и графит на големия руски археолог архимандрит (после епископ) Порфирий Успенски (1804-1885).

Потеглихме с рейса на Синайския полуостров през град Порт Саид. Този град е основан през 1859 г. от Саид паша, за да подслони строителите на Суецкия канал. Малцина знаят, че прочутата статуя на свободата в пристанището на Ню Йорк, проектирана от Огюст Бартолди, първоначално се намира тук и носи романтичното име „Египет, който носи факела на Азия”. Хедивът (управител) на Египет Исмаил решава, че издигането й би било прекалено скъпо и я подарява на САЩ, където тя е наречена „Статуя на свободата”.

Парт Саид е известен като епицентър на суецката криза през 1956 г., когато Гамал Абдел Насър национализира канала и Египет е нападнат от Великобритания, Франция и Израел. Войната се проваля поради съпротивата на САЩ и СССР. Градът също пострадва при войните от 1967 и 1973 г. Днес жителите му наброяват половин милион и се увеличават много през зимата, когато Порт Саид се използва като курорт. От другата страна на канала е Порт Фуад.

По пътя, който продължава 6-7 часа, спирахме два пъти, за да събираме корали и миди на един безлюден плаж и да закусим в крайпътно кафене в местността Ейн Муса (Кладенеца на Мойсей). Според преданието тук евреите отдъхват тук за първи път след прекосяването на Червено море. Въпреки че в морето има петролни сонди, водата е изключително чиста.

Старият Кайро (на арабски Мисър ал-Кадийма) беше „лампата”, около която кръжахме като пеперуди в петия ден от пътуването си из Египет. Този квартал е разположен западно от Нил до остров Рода. Предполага се, че тук съществува селище още през VІ в. пр. Хр. Върху неговите останки през 98 г. император Траян изгражда крепост, наречена Вавилон. Апостол Петър отправя първото си послание вероятно оттук, защото пише до християните (5:13), че ги поздравява „избраната… църква във Вавилон и син ми Марко” (той е евангелистът, който основава християнството в Египет). Когато войските на исляма нахлуват през 641 г., коптите, изтерзани от византийската експлоатация, ги посрещнат с облекчение и мнозина от тях приемат новата религия. Съпротивява се вяло само гръцкият гарнизон. Арабите основават тук крепост ал-Фустат, от която е останала само една джамия – най-старата в Африка.

Нашата обиколка започна с коптската Висяща църква (ел-Муалака), посветена на св. Богородица. Нарича се така, защото е издигната над дълъг пасаж към вътрешен двор. Храмът се споменава за първи път при патриарх Йосиф (831-849). Представлява трикорабна базилика, разделена от два реда по осем колони. Вдясно има параклис „Св. Екатерина” (наричана от коптите „св. Димиана”) и баптистерий с мраморен купел от ХІ век, поддържан отзад от 13 колони.

Влязохме в православната църква „Св. Георги”. Тя е ротонда като Златната църква във Велики Преслав, защото повтаря контурите на една от кулите на римската крепост. Строена е през 1909 г. Пред нея е поставен паметник на патриарх Христофор ІІ (1939-1967). За мен беше много вълнуващо да се поклоня в подземието на саркофага на патриарх Йоаким (1487-1567). Наклеветен от евреина лекар на местния паша, той е осъден да изпие чаша с отрова подобно на Сократ. Поисква отсрочка от три дни, през които се отдава на пълен пост и молитва. Изпива отровата и остава жив. Цар Иван Грозни узнава за чудото от синайски монаси и го затрупва с дарове. Разказът за това събитие е преведен в български ръкописи от ХVІІІ век.

Видяхме и коптската църква „Св. Сергий и Вакх” – двама мъченици, умъртвени за вярата през 296 г. Тя е на два етажа, като вторият е с галерия. В криптата се сочи предполагаемото жилище на св. Семейство по време на неговото бягство в Египет. Следващата църква се казваше „Св. Варвара”. Посветена е на една местна невинна девойка от ІІІ-ІV в., обезглавена от свирепия си баща езичник. Църквата е построена от копта Атанасий, секретар на арабския губернатор ибн Маруан (685-705), и първоначалното й название е „Св. Кир”. Името е сменено, когато тук са донесени мощите на великомъченицата. Иконостасът датира от Х-ХІ век, но вътре се пази и една забележителна дървена врата от ІV век.

Визитата в Стария Кайро неизбежно включва и единствената синагога „Бен Сира”. Тя е бивша християнска базилика от VІІ век. Най-ценното в нея е прочутата Гениза – хранилище на древни документи. Част от тях са писма, които разказват за обръщането на хазарската империя към юдейството през ІХ век. Хазарите са стари врагове на прабългарите. Благодарение на техния натиск част от нашите прадеди напускат южноруските степи и успяват да отвоюват най-хубавите области на Византийската империя. Зад синагогата се сочи кладенец, в който уж били хвърлени пелените на бебето Мойсей.

Разгледахме и коптския манастир „Св. Георги”, в който се сочи мястото, където бил измъчван едноименният светец. Закачени са неговите вериги, които набожните копти докосват за изцеление до различни места на тялото си и казват молитва. Тази легенда обаче е съмнителна, защото римският войник св. Георги е убит в Палестина, а не в Египет.

Кулминацията на този пренаситен от впечатления ден беше посещението на Коптския музей. Основан е през 1942 г. За разлика от Египетския музей, неговата експозиция е не само изключително богата, но и добре поддържана. Включва безценни образци на тъкани, каменни резби, фрески, икони от ІV-VІІ век, донесени от манастира „Св. Йеремия” в Саккара и Бауит. Особено интересни са паметниците на прехода, които включват едновременно езически и християнски елементи. Най-сетне видях „на живо” прочутите гностически папируси от Наг Хамади, на които съм посветил една глава в сложената под печат книга на издателство „Омофор” – „Ялдаваот. История и учение на гностическата религия”. В надписа до ръкописите обаче е погрешно посочено, че са намерени до мястото на манастира на св. Епифаний (правилно – св. Пахомий). Експозицията на Копския музей продължава хронологически до ХІХ век. Някои от късните експонати са доста екзотични – икона на св. Ахрака и Авгани, двамата с кучешки глави, от ХVІІІ в. и друга икона на архидякон Стефан с папска тиара от ХVІІІ-ХІХ век.

Септември 1994 г. се случи хладен и дъждовен. Участвах в конференция в манастира Бозе в Северна Италия и отидох с колеги, за да разгледам Египетския музей в Торино. Той е вторият по големина подобен музей в света. Беше пропит от толкова силна миризма - главно от стотиците мумии, че ни стана лошо, а една бременна рускиня в нашата група припадна и едва не роди в самия музей.

Истинският Египетски музей e този в Кайро и не мирише на нищо, освен на прах. Едва ли някой може да претендира, че се е запознал с миналото на Египет, без да го види. На 5 декември 2007 г. в 8 часа сутринта се строихме в редица пред него. Добре, че избързахме, защото постоянно прииждаха стотици и хиляди туристи от цял свят, които изпълниха съседните улици. Музеят е открит през 1901 г. и съдържа над 120 000 експоната, повечето от които изобщо не са изложени. Вътре царува стълпотворение от групи, водени от екскурзоводи, които се надвикват като продавачи на ориенталски сергии. Какофонията е невъобразима.

Уникалността и богатството на Египетския музей е излишно да се доказват. Но той има и недостатъци. Надписите под някои експонати са писани на ръка на френски език през 50-те години и на това отгоре са пълни с грешки. В магазинчетата до входа се продават печатни водачи за музея, но тъй като той е огромен, споменати са само най-важните изложени предмети. Първото нещо, пред което се изправя посетителят на партера е поставка с „предмета на месеца”. Около този акцент се подредени най-старите находки като плочата на фараона Нармер, който първи обединява Горен и Долен Египет преди 5100 години.

На втория етаж са подредени хиляди и хиляди експонати, но това, което всеки жадува да види е единственото неокрадено царско погребение, открито през 1922 г. от английския археолог Хауърд Картър. То принадлежи на незначителния фараон Тутанкамон от 18-та династия (1341-1323 г. пр.Хр.). Той е умрял в цъфтящо здраве на 19-годишна възраст и вероятно е убит. Погребението му включва четири позлатени ковчега, които са внасяни на парчета в камерата и са сглобявани като матрьошки един в друг. Най-малкият от тях е направен от камък и тежи 1,36 тона. В него се намират три саркофага, като мумията на фараона е сложена в най-вътрешния. Естествено най-известният и впечатляващ експонат е златната маска на Тутанкамон. По ирония на съдбата един от най-незначителните царе на страната е придобил най-голяма популярност и то през ХХ век.

Човек може със седмици да се разхожда из музея и да се взира в безбройните предмети, подредени по функции в различни помещения. Има зали само с принадлежности за готвене и хранене, други - с предмети, свързани със занаяти, трети – с всевъзможни надписи по папируси, чирепи и плочи, четвърти – с атрибути на религията. Носеното днес от наивници синьо око като апотропея срещу уроки всъщност има египетски произход. Това е окото на Озирис, извадено от злия му брат Сет и върнато от неговия син Хор. Хронологията на експозицията стига до елинистично-римския период. Лично за мен бяха най-интересни рисуваните маски за мумии от оазиса Фаюм, които произхождат главно от ІІ век и се смятат за предходници на раннохристиянските икони. Според мен техните художници са гърци, преселени в Египет. Мнозина историци на изкуството продължават да смятат, че позата „оранта” с молитвено вдигнати ръце отъждествява определени паметници като християнски. Египетският музей доказва, че оранти се срещат често и по езически изображения.

Все още замаяни от експозицията, минахме с рейса през гробището на Кайро, което е най-голямото мюсюлманско гробище в света и е пълно с безпризорни просяци. Посетихме цитаделата на Стария Кайро, построена от прочутия султан Саладин през ХІІ в. Тук разгледахме приятно хладната джамия на Мохамед Али, завършена през 1848 г. Тя е отчасти облицована с алабастър от Асуан, но релефите са в стила „османски барок”. В купола на чешмата до джамията са изобразени масонски символи, защото Али е бил масон и сравнително толерантен към други религии.

Привечер, когато последните лъчи на залеза докосваха мътните води на Нил, направихме приятна екскурзия по реката с две платноходки. До нас блестяха светлините на модерните големи хотели „4 seasons” и „Grand Hyatt”. Древните египтяни дотолкова зависят от тази река, че я обожествяват и й принасят жертви. Ние, християните, обаче очакваме да видим друга, вечна река – „с вода на живота, бистра като кристал, изтичаща от престола на Бога и на Агнеца” (Апокалипсис 22:1).

Третият ден от нашето пътуване из Египет се изчерпва с една дума – Александрия. Ние пристигнахме в града още вечерта и се настанихме в хотел с англоимперското име „Риджънси”, разположен на крайморския булевард с френското име „Корниш”. Този булевард се простира на цели 32 км. Надеждата ни, че ще отпочинем, беше спукана като панаирджийски балон. На последния 12-и етаж вилнееше сватба с оркестър, от който се тресеше целият хотел. Очаквахме да спрат поне за малко и да се кланят на Аллаха, но тази нощ богът им се казваше „кьочек”. Подпухнали като пияници, сутринта едва се надигнахме, за да разгледаме града.

Сбъдна се една от мечтите на живота ми - да видя Александрия. На нейно място в древност съществува рибарското селище Ракотис, което сега е потънало в морето. Основана през 334 г. пр. Хр. от македонския владетел, който й дава името си, Александрия съперничи на Рим по население, богатство и влияние. При Птолемеите Библията е преведена тук на гръцки език. В Александрия се намира прочутият фар – едно от седемте чудеса на земята, и най-голямата библиотека в света, които отдавна са унищожени. Тук проповядват св. Марко, прочутите гностици от ІІ век Валентин и Василид, еретикът Арий, разбунил целия ІV век. Тук е катедрата на св. Атанасий и Кирил, тук фанатизирани тълпи събарят Серапиона и убиват философката Ипатия, тук идват монасите от пустините, за да продават на натруфените матрони своите груби кошници. В края на ХІХ и първата половина на ХХ век Александрия е космополитен град, увековечен в романите на Форстър и Кавафис. Когато Насър взема властта през 1952 г., той национализира чуждите фирми и 50 000 гърци се изселват със семействата си. Построените от тях православни църкви в града пустеят.
Александрия с около (в Египет всичко е приблизително) 3,5 милиона жители е бледа прашна сянка на някогашното минало. Първо разгледахме колоритния дворец Монтаза, който е бил лятна резиденция на египетските крале. След това се разходихме в пристанищната крепост Кайтбей, построена през 1477 г., а след нея видяхме Националния музей, който е сравнително малък. В подземието и на първия етаж е разположена древноегипетска експозиция. В нея блести една изключителна находка – главата на фараона Аменхотеп ІV, наречен Ехнатон, който е първият човек в историята, обявил вярата си в един бог (олицетвореното слънце). Дори да не приемем фантазиите на Фройд, че евреите са копирали монотеизма от него, тази уникална личност заслужава възхищение. На втория етаж се намират ценни образци на коптското и ислямското изкуство.

Следващата спирка беше новата Библиотека Александрина, завършена през 2002 г. и погълнала 220 милиона долара. Нейната архитектура е свръхмодерна. Покривът представлява наклонена плоскост на слънчев часовник. Тъй като Египет няма средства за комплектоване, библиотеката съдържа само половин милион книги, повечето подарени от чужбина, въпреки че има капацитет за осем милиона тома. И ние подарихме български книги. Забулените библиотекарки обещаха, че ще ни изпратят благодарствени писма, но още ги чакаме.

За мен кулминацията на визитата в Александрия беше слизането в местните катакомби. Те се наричат Ком ел Шакафа – в превод ‘могила от чирепи’. Открити са случайно през 1900 г., когато едно магаре пропада в хлътналата от дъжда почва. Катакомбите са реставрирани и добре осветени. Стръмна концентрична стълба води надолу в мрака, където се разкриват гробници, изсечени в скалата главно през ІІ век сл. Хр. Релефните фигури, надвиснали над саркофазите, са на старите египетски божества Изида, Озирис, Анубис, но те носят римски одежди и имат римски прически. Хибридният стил на изпълнение издава епохата на елинизма. Вдясно се намира зала с кости, която носи името на лудия император Каракала. Когато александрийците разпространяват сатира срещу него през 215 г., те заплащат скъпо чувството си за хумор. С армията си Каракала избива над 20 000 души в града според историка Касий Дион.

Около катакомбите се простира православното гробище на Александрия. То е добре поддържано. По-богатите фамилии са построили изящни малки мавзолеи или параклиси. За съжаление гръцката слава на града отдавна е помръкнала.

„Биде вечер, биде утро – ден втори” (Битие 1:8), но не от сътворението на света, а от нашата екскурзия в Египет и Синай. По програма имаме „манастирски” ден и трябва да разгледаме четири коптски обители в Уади Нитрун край пътя от Кайро за Александрия. Утринният трафик в Кайро е кошмарен, с многочасови тягостни задръствания, в които автобусът пъпли като охлюв. Най-сетне напускаме чертите на града. Край пътя прелитат хиляди рекламни табла, поставени на всяка крачка. Египтяните строят нови градове извън пренаситената долина на Нил и пустинята постепенно се завоюва. В нея може да расте всичко, ако се полива.

Първият манастир е наименован на преп. Макарий Египетски – един от духовните исполини на ІV в. В началото на V в. манастирът е разорен от бедуини, а по-късно става коптски. Коптите се отделят от Православната църква, защото смятат, че Христос имал само една (божествена) природа, а не две (божествена и човешка). Днес те наброяват 58 милиона по целия свят, а в самия Египет са около 11 милиона. Самата обител е разположена сред огромна градина, засадена с палми, маслини, лозя и пр. В нея живеят 130 монаси и 700 работници, всички мъже. Тук също действа печатница, която публикува книги на арабски и английски език. Водата за пиене и поливане се вади от артезиански кладенци с дълбочина 100 м.

Главният храм е посветен на патрона на манастира св. Макарий. По библейски обичай при влизане в коптските църкви хората се събуват, както в джамиите. Храмът има три олтара, като високите иконостаси са изцяло дърворезбени. Икони и фрески няма. Литургическите книги са на два езика – коптски и арабски, но се служи само на арабски в 4 часа сутринта и 18 часа вечерта. Пее се твърде монотонно, като се използват някои инструменти – цимбали и барабани. Тук се поклонихме на мощите на св. пророк Елисей, св. Йоан Кръстител, св. Макарий. Втората църква е назована на 49 монаси, убити от номади през 449 г. Интересна особеност в много църкви и джамии са окачените щраусови яйца, които символизират съсредоточаването по време на молитва. Третата църква е на копския светец Схейрун. Обиколката завърши в добре обзаведения магазин на манастира.

Следващият манастир беше на св. Бишой, който също се подвизава през ІV в. Той е ученик на св. Памво и съученик на св. Йоан Колов (Къси). Христос му се явява два пъти – когато мие нозете на един странник и открива на тях раните от гвоздеите и когато, подобно на св. Христофор, трябва да пренесе старец през Нил. Манастирът е унищожаван досега четири пъти, но е оцелял. В него живеят 161 монаси и 200 работници. Включва осем църкви и резиденцията на коптския патриарх Шенуда ІІІ. В църквата „Св. Бишой” прави впечатление зиданият иконостас с два реда стенописни изображения. Тук се почитат мощите на патрона в отделен кивот. Зад олтара е разположен параклис, посветен на старозаветния патриарх Вениамин, от чийто род е и апостол Павел. Украсен е от фрески от ІХ век, а дървеният иконостас е издържан в ислямски стил. В трапезарията монасите ни дадоха скромен обед – чер хляб, зрял боб, халва и маджун, какъвто не бях вкусвал от дете.

Третият манастир „Суриан” (Сирийски”) се е роил от „Св. Бишой”. Основан е през ІV в., а по-късно тук обитават сирийски иноци. В църквата, която се реставрира от Холандия, са запазени ценни фрески от VІІ и Х в. Тъй като коптското изкуство се отделя от византийското, то замръзва в развитието си и е доста по-примитивно. От храма през коридор се отива в старата трапезария, където около масата са поставени реалистични фигури на монаси от картон.

Четвъртият манастир „Ел Барамус” пази мощите на един монах-етиопец от ІV в. – св. Мойсей Мурин. Но той отказа да ни приеме, защото посетители се допускат само в събота и неделя. Използвахме случая, за да отидем в друг манастир „Св. Мина”, който е близо до Александрия. Той е построен през 60-те години от предишния патриарх Кирил VІ с дарения на богатите копски търговци, пръснати по целия свят. Манастир за епикурейци, а не за аскети – огромен, пищен, модерен, облян от неонови светлини. Най-голямото му съкровище обаче са мощите на св. мъченик Мина, на които се поклонихме.

Думата „Египет” предизвиква в съзнанието на българина и не само на него няколко банални асоциации – пирамиди, мумии, Нил, Сахара… Някой може да си спомни, че през Възраждането копривщенски млекари са образували цяла колония в Александрия. Египет е страна с площ 1 милион кв. км. – девет пъти по-голяма от България, а нейното население е 80 милиона души – 11 пъти по-голямо от нашето. 95% от площта на страната е пустиня. Но какво знаем за християнското наследство на страната, което е седем века по-старо от исляма? Какъв е животът, проблемите и постиженията на египтяните днес? Една възможност да открехнем прозореца към най-голямата арабска страна ни даде деветдневна екскурзия на фирмата „Искони” с водещ Георги Тодоров.

На 1 декември 2007 г. следобед чартърен полет на „Bulgaria Air” ни отнесе на юг. Пътуването продължи 2 часа и 10 минути. Приземихме се на летището „Хуртада” до Кайро, където продължава да се строи дори нощем нов терминал за 11 милиона туристи. Надписите са на английски и арабски език. Египтяните са средни на ръст, силно мургави, темпераментни, кльощави поради хилядолетното недохранване. Обслужващият персонал е съставен почти само от мъже. Напомниха ни да сменим валута – един долар се разменя за 5,5 египетски паунда. Напук на банковата логика тук в оборот вървят само банкноти, които са мръсни и омачкани, а не монети.

Автобусът ни отведе към нашия хотел „Сантана”. В Кайро живеят над 15 милиона души. Градът е много замърсен, а трафикът – пренаситен. Липсват светофари и крайпътни знаци и шофьорите надуват клаксоните непрекъснато. Интересното е, че при този хаос няма катастрофи. Минахме през центъра с разкошните резиденции на президента и министрите, но истинският шок настъпи в предградията, където мизерията е ужасна. Между полусъборените тухлени блокове е натрупан боклук и са разкопани оризови и памукови ниви. Хотелът се оказа чист, но стаите не се поддържат – вратите трудно се затварят, климатикът не работи, а дистанционното е развалено. От американските канали може да се види само CNN.

След 5,30 часа сутринта вече не може да се спи. Пронизителният зов на муеззините от минаретата, засилван от високоговорителите, започва да оглася притихналия град. След шведската маса потеглихме за старините. Ние разглеждахме с любопитство туземците, а те - нас. Египтянките по правило носят дълги роби и стегнати забрадки, докато мъжете обикновено се обличат по европейски. Някои младежи-ислямисти носят бради, а жените им са опаковани в плътни фереджета.

В района на Саккара разгледахме най-старата пирамида на фараона Джосер от 2761 г. пр. Хр. Тя е стъпаловидна с 14 врати, от които 13 са фалшиви. Неин строител е велможата Имхотеп, който е обожествен от египтяните и гърците с името Ескулап. Тук се сблъскахме с амбулантни търговци, които са истинска напаст за туристите. Твърди цени няма и трябва да се води тягостен пазарлък. Повечето продавани сувенири, въпреки клетвите на търгашите, са пластмасови и произведени в Китай. След като разгледахме няколко гробници и магазин за килими, ние се отправихме към Гиза.

Главната забележителност тук е Хеопсовата пирамида, градена от 5,9 милиона тона камъни в продължение на 20 години 25 века преди Христа. Целта е да се осигури безсмъртие на мумията на един човек – фараона. До ХІV в., когато е издигната катедралата в Линкълн (Англия), това е най-високата сграда в света – 138 м. Впечатлението от пирамидата е потресаващо и незабравимо. Цивилизацията ще загине, човекът ще изчезне, слънцето ще угасне, но пирамидата ще остане. До нея се намира по-малката пирамида на Хефрен и сфинксът с глава на човек и тяло на лъв. Между двете пирамиди се намира малък модерен музей с единствен експонат – лодката, в която е погребан фараонът и с която той очаква да премине реката към рая.

Изпълненият с впечатления ден завърши с посещение на „Merit Papyrus Institute”. За да придадат фалшива важност на работилниците и магазините си, египтяните ги наричат „институти”, „школи”, „музеи”. Един средноголям папирус с отпечатано изображение струва 85 долара. Цена за американци, но не и за българи!