„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона”, т.е. богатството (Мат. 6:24). За повечето от нас тези слова на Христос от днешното евангелско четиво означават елементарна нравствена дилема – или Бог, или парите. Просто и ясно!

Всъщност проблемът не е толкова прост, защото ако не служим на Бога, това не винаги означава, че служим на богатството. Много хора се посвещават на науката, отдават се на политическа кауза, погълнати са от спорта или любовта. Те не служат нито на Бога, нито на парите. Но фактът, че не работят за лична изгода, не означава, че работят за Бога. Христос иска да каже, че ако ние сме поробени от мисълта и грижата за парите, не можем да постигнем вътрешната свобода, която Бог ни дава.

Първо, трябва да изясним, че думата „мамон”, която в синодалния превод е оставена непреведена, не означава в миналото това, което означава за нас днес. След 2000 години християнска проповед ние възприемаме тази арамейска дума едва ли не като някакъв зловещ, древен, лъжлив идол на богатството, синоним на алчност и ненаситност. Но за хората от І в. тя означава чисто и просто „богатство”, „пари”, а не нещо, което е непременно зло.

Обикновено се смята, че в този откъс от Евангелието Спасителят противопоставя материалното и духовното, парите и вярата. Това обаче не отговаря на истината. В следващия 25-ти стих Иисус контрастира две неща, които са еднакво  материални – тялото и облеклото. Парадоксалното е, че тук Христос изобщо не говори за духовното, освен ако не приемем, че парите са духовно понятие. Във всеки случай те са по-„духовни” от хляба, виното, тялото. Парите даже не са „нещо”. Те означават власт над света и особено над хората. Всеки, който е преживял инфлация, знае, че няма значение колко са парите – те може да са хиляди банкноти с много нули по тях, а каква власт те упражняват. Христос контрастира двата начина за отнасяне към света – начина, представен от служението на парите, и начина, представен от служението на Бога. Единият е подходът на овластяването и придобиването, а другият – на благодарението и всеотдаването.

Като противопоставя тялото и облеклото, Господ прави сравнение между това, което сме и това, което притежаваме. Ние сме тяло, но имаме дрехи. Без първото второто няма смисъл. Ние много често забравяме, че тялото или животът е дар от Бога, а другото печелим сами. Иисус не препоръчва да лежим цял живот и да чакаме Бог да ни слага мръвки в устата, вместо сами да се трудим за тях. Нито птиците, нито полските цветя не правят това. Христос ни напомня, че нашият живот, нашите трудове, нашите страдания са Божи дар.

Естествените материални нужди зависят от дома, храната, облеклото. Но в друг, много по-дълбок смисъл ние зависим от Бога, на Когото трябва да благодарим и да служим. Служението не означава да правим дребни жестове като палене на свещи или сърбане на курбани, а да осъзнаем самите себе си като Божи дар. Ако ние забравяме това и възприемаме живота си само като сума от спечеленото и постигнатото, от степента на владеенето на предметите и хората, ние отдаваме на парите – властта над света – онази благодарност, която подобава само на Бога. В такъв случай нашите чувства се колебаят между егоистичното задоволство, че сме успели, и нервното безпокойство, че можем да се провалим. Провалът би означавал загуба на смисъла на живота ни, а този смисъл е в властта, която можем да упражняваме чрез парите.

За един истински християнин най-важното е това, което получава от небето, а не това, което върши на земята. Има значение това, което Бог прави с нас, а не това, което ние правим със себе си. Бог ни обича и ние трябва да обичаме себе си като Божии чеда, защото ако обичаме себе си, ще можем да обичаме и ближните. Твърдението, че трябва да намразим всичко свое, за да обикнем хората е гностическа илюзия. Призивът на Христос да се откажем изцяло от собственост важи само за специални хора при специални обстоятелства, защото ако всички го възприемат, животът ще стане абсурден. Освен това, ние трябва да притежаваме, за да проявяваме благотворителност. Тя има положителен характер, а отказът от нея – отрицателен. В крайна сметка отношението ни към парите трябва да се диктува от мярката.

Когато ни се струва, че Божията любов е изчезнала от света, а животът е „напразен дар” по израза на Пушкин, нека си спомним, че предвечният Син на Бога беше беден дърводелец в затънтено градче на Римската империя, Който „понизи Себе Си, като прие образ на раб” и беше „послушен до смърт, и то смърт кръстна” (Филип. 2:7). За света Христос беше безумие и провал, но в Него и чрез Него Бог яви Своята любов към нас.

Pope’s Homily at Pauline Year Inauguration
“Paul Wants to Speak With Us Today”

http://www.zenit.org/article-23067?l=english

В предишната неделя ние празнувахме рождения ден на Христовата Църква - Петдесетница, а днес ние честваме нейните две части, които образуват едно неразделно цяло. Днес земната Църква прославя небесната. Днес ние - обременени от грехове, но надяващи се на спасение – възпяваме „тия, за които светът не беше достоен.., които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища…” (Евр. 11:38,33-34).

Почитането на светците отнема ли от величието на Бога, както някои напразно ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, сме верни на учението и заповедите на Господ Иисус Христос и Неговите св. апостоли. Ние почитаме светците като верни приятели и раби на Бога, защото те представляват „храм Духа Светаго” (1 Кор. 6:19). Ние се прекланяме пред техните чутовни дела и подвизи, извършени от тях за Божията слава и с помощта на Божията благодат. Честта, която въздаваме на светците, всъщност се отнася към Бога. Затова църковното песнопение възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”

Христос потвърждава Мойсеевия закон: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш” (Мат. 4:10), като казва: „Вие сте Мои приятели, ако вършите всичко онова, що Ви Аз заповядвам” (Йоан 15:14). Спасителят засвидетелства пред тях: „Който приема вас, Мене приема, а който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е пратил” (Мат. 10:40). С това Той показва, че честта, отдавана на Неговите верни раби, се отнася към Самия Него и към Бог Отец. Затова ние прославяме светците и ги призоваваме в молитва като спасени души, на които Христос е дал силата да ходатайстват за нас.

Още в Стария Завет срещаме молитва към на светците. Св. цар Давид призовава Бога с думите: „Господи, Боже на Авраама, Исаака и Израиля, нашите отци!” (1 Пар. 29:18). Христовият апостол св. Яков нарежда на вярващите да се молят един за друг и добавя: „Голяма сила има усърдната молитва на праведника” (5:16). Ап. Петър обещава на своите последователи да се грижи за тях и след смъртта (1 Петр. 1:15). В Апокалипсиса св. Йоан Богослов засвидетелства как светците на небето възнасят молитвите си пред Агнеца Божи, имайки попечение за своите духовни чеда от земната Църква (Откр. 5:8, 8:3-4). Като се позовава на Свещ. Писание и предание, Православната църква винаги е учила да се призовават светците с пълна увереност в тяхното ходатайство за нас пред Бога.

Светците са великите учители и духовните водачи на човечеството. Всеки, който обича книгата, знае как при съприкосновение със задълбочените мисли или вдъхновените стихове на класиците в нас се пораждат собствени светли мисли, чувства и желания. Затова ние трябва не само да поддържаме духовна връзка чрез молитва с гигантите от християнското минало, но и да се задълбочаваме в изучаването на техните жития и произведения. Вярващите родители следва редовно да  да се молят и да четат Библията и житията заедно с децата си, а не да ги оставят на влиянието на телевизията и улицата. По този начин прекрасните добродетели на светците ще бъдат леко усвоени като примери за подражание, които ще изградят от нашите деца истински християни и предани родолюбци.

Днес е великият празник Петдесетница – рождения ден на Христовата църква. На 50-я ден след Възкресението Христос изпраща Св. Дух във вид на огнени пламъци над апостолите, събрани на молитва в Йерусалим, за да ги очисти, освети и вдъхнови за тяхната бъдеща проповед по цялата земя. Без да знаят чужди езици, те започват да говорят на тях. Тогава свети апостол Петър произнася първата християнска проповед. Той пояснява на събралите се за празника, че апостолите не са пияни, а са изпълнени от Дух Свети, и ги приканва към покаяние. Думите му проникват в сърцата на слушащите го юдеи. В този ден около три хиляди души приемат вярата в Христа, кръщават се и се присъединяват към първата християнска общност (Деян. 2:1-41).

Както пише св. Йоан Златоуст, някога Бог изпраща от небето манна, огън и дъжд, а сега излива даровете на Св. Дух: “Принесеният отгоре дар не бил, за да даде плодородие на земята, а за да подбуди човешкото естество да принася плодовете на добродетелта на Божествения Подател”. Величието на празника Петдесетница се вижда и от обичая на древните християни да приемат свето кръщение на този празник, както и на другите велики празници. Св. Иоан Златоуст и св. Прокъл Цариградски в своите беседи за Петдесетница също споменават за новокръстените. Благочестивият обичай да се кръщават оглашените на Петдесетница вероятно се налага още през апостолската епоха. Като възпоменание на този обичай и досега на литургията преди четене на Апостола, вместо обичайните песнопения: “Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний” се пеят апостолските слова: “Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся” (Вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте).

В Православната Църква се поддържа традицията на празника Петдесетница храмовете и домовете да се украсяват със зелени клонки и цветя. Като трайна практика това вероятно е останало по примера на старозаветната Църква. Прекият повод за тази украса е разказът за явяването на Бог във вид на трима странници на библейския праотец Авраам при Мамрийския дъб. Това предразполага древните християни в деня, посветен на Света Троица, украсяват храма със зелени клонки и цветя. Така църквата изобразява Мамрийската поляна и Авраамовата шатра, където някога се явява триединният Бог.

Юдеите на празника Петдесетница украсяват синагогите и домовете си с клонки, треви и цветя в спомен на това, че Синайският закон е даден по време, когато планината е зелена и цветна. Освен това, когато техните прадеди странстват в пустинята, те живеят в шатри от клони. Къщата в Йерусалим, където Дух Свети слиза над апостолите в деня Петдесетница, според старозаветния обичай също е украсена в този ден с вейки и цветя.

Освен това, в старозаветната Църква също има и свещен обичай да се принасят в храма първите плодове на жетвата, която в Палестина завършва по това време. И на християнската Петдесетница се принасят клонки и цветя като предвестници на пролетта, когато животворящият Свети Дух обновява лицето на земята. Те символизират безбройните духовни плодове на Христовата църква. “Самите юдеи, които украсявали къщите с листа и плодове ­ пише св. Григорий Нисийски ­ изобразявали новозаветната Църква, която ще произрасте след Закона”. Но ако в Стария Завет Бог изпраща само отделни дарове на Своя Дух, в Новия Завет Той изпраща самия Свети Дух, Който става „баня на възраждането и обновата” (Тит 3:5), има функцията на нов „потоп” – не за смърт и тление като при Ной, а за живот и нетление.

Древните юдеи схващат Петдесетница като празник на земната жетва, а християните са призвани да жънат духовна жетва, жетвата на душите. Юдеите разораха почвата и посяха семената, а християните жънаха и продължават да жънат (Йоан 4:38). Това призвание днес се струва на мнозина трудно, непосилно и даже безсмислено. Затова Спасителят признава с горчивина на учениците Си: „Жетвата е голяма, а работниците малко; затова, молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си” (Мат. 9:37-38). Призванието на мисионера, проповедника, апологета важи не само за всички духовници, но и за всички вярващи в Христос. Милиарди хора по света никога не са чували вестта за Царството Божие или са се отдали на магьосничество и всевъзможни суеверия. Днес свидетелството за Спасителя е по-трудно от всякога, но това не трябва да ни отчайва. Нашата задача е да последваме апостолите, да придобием Светия Дух и да просветим хората с Божието слово за тяхно и наше спасение.

По принцип Църквата приема, че автор на едно от Евангелията и на книгата Деяния апостолски е един и същ човек – св. апостол Лука. На празника Възнесение имаме рядката възможност да прочетем и чуем откъси и от двете произведения, чиито подробности не са напълно тъждествени. В Библията Евангелието предшества Деянията, а при литургията на словото е обратно – първо се чете Апостолът, а след него Евангелието. Събитието, което едновременно разделя и обединява двата текста е Възнесението.

След Възкресението Си Христос не прекратява проповедта и не спира Своята мисия, но продължава да изяснява на учениците тайните на царството Божие. Това продължава 40 дни – време, изпълнено както с радост, така и с напрежение. Трудно е да се даде свързано изложение на станалото тогава, защото Иисус се явява ту в околностите на Йерусалим, тук в Галилея на стотина километра на север. Той е едновременно същия и не е същия. Той притежава предишното тяло, но то е възкресено и преобразено. Прави впечатление, че всяка от тези срещи не трае дълго. Христос не остава, а изчезва след всеки контакт. Спасителят не препоръчва, а категорично заповядва на учениците да не напускат Йерусалим. Оставането им в града, където мнозина ги познават като последователи на екзекутирания Проповедник от Назарет е опасно, но те трябва да стоят тук не случайно, а за да дочакат слизането на Светия Дух (Деян. 1:8).

Едно от смайващите неща в този разказ е подчертаването, че апостолите дори след Възкресението не разбират истинската цел, действителната мисия на Иисус. Запитването „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево” (Деян. 1:6) издава неумение да се схване радикалната духовна промяна, която Христос внася в света. Поне някои от учениците продължават да живеят със суетни мечти за земно царство на богоизбраните. Но предишните взаимоотношения между самите апостоли и между апостолите и света не са същите. Те са основно променени. Според Иисус не е толкова важно дали краят на света наближава или не, както те Го питат. Значение има единствено бъдещото преобразяване на света, за което апостолите с мазолестите ръце и обрулените от вятъра лица в този момент не са подготвени и което те като юдеи очакват да падне от небето, да бъде дар от Бога, да стане нова чудесна намеса в историята. Те дори не подозират, че тази основна промяна на земята ще се осъществи с двойните усилия на самите тях и на Божия Дух. Когато разговорят с Възкръсналия, те не знаят, че техните ценности, тяхната самопреценка, тяхното отношение към света вече е променено и никога няма да бъде същото. Всичко, което дотогава те смятат за важно, значително, съдбоносно е заменено с новото битие в Христос и чрез Христос.

Чрез Възнесението Бог Отец поставя Иисус от дясната си страна, която в земната царска йерархия е място за престолонаследника. Разпнатият, Който възкръсва и се възнася в слава (1 Тим. 3:16), получава власт над цялото творение. Бог в човешка плът – нашата собствена плът – господства над всичко, „що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо” (Кол. 1:16). Един руски физик изчислява, че във всяка чаша вода, която пием, се съдържат 13 000 молекули от тялото на Христос. Въплъщението на Богочовека освещава и изпълва с нетленни енергии цялата материя. Човешката природа, която е разложена от греха, склонна към падение и лишена от богоподобие е обновена в Христос. Той възкръсва с нея и я възнася до престола на Неговия и нашия небесен Отец.

Някои се чудят защо Иисус се възнася, а не остава вечно на земята. Отговорът на това недоумение е очевиден. Ако беше останал тук вечно, Той би осъществил юдейската химера за земно господство и би станал отрицание на Самия Себе Си. Такъв Христос би бил кошмарен и нелеп.

Възнесението е своеобразна граница. То разделя времето, когато Иисус присъства видимо на земята, от времето, когато вече Го няма и което е времето на Църквата. Преди Възнесението благовестието идва от собствените Му уста, а след него – от апостолите и техните последователи. Преди Възнесението многобройните чудеса се извършват с личното докосване на Христос, а след него те са опосредствани и много по-редки поради нашата греховност. Преди Възнесението учениците могат да възлегнат на гърдите на Учителя и да се докоснат до раните от гвоздеите и копието, а след него никой вече не може да го направи. Възнесението прекъсва непосредствения контакт между Спасителя и нас и прави вярата по-трудна, но и по-блажена (Йоан 20:29).

Всъщност това прекъсване е условно и субективно. Възнесението означава само друг начин, по който се извършва мисията на Спасителя. Чрез живота, смъртта и Възкресението на Иисус настъпва ново време, нов етап, нов век. Той продължава и след Възнесението. Новата епоха и нейният предстоящ завършък в Страшния съд са предобразени от Възкресението на Христос и означават нова действителност за апостолите. Те имат същото значение и за нас независимо от дистанцията на двете хилядолетия. Дори смъртта не е вече зловещата дама със скелета и ръждясалата коса, не е окончателният безсмислен разпад, а е временна раздяла, друга фаза на живота.

За учениците Възнесението представлява нова отговорност, нови усилия, нова мисия, при която връзката между Иисус и тях се осъществява не пряко, а косвено, чрез молитвата. Днешният празник също ни напомня, че делото на новия, християнския век не е завършено. В съвременния помръкнал и отдалечен от Бога свят Възнесението ни напомня да удвоим проповедта и любовта си, за да печелим нови души за Спасителя, а не да се кланяме на идоли като циника Пилат или да събираме сребърници като самоубиеца Юда. Гласът на Христос, докосването на Христос, присъствието на Христос не изчезват с изчезването Му в облаците. Всеки може да ги почувства и да бъде приласкан и обновен от Иисус в Неговата Църква чрез Неговите тайнства. Стига да иска, разбира се.

В днешното литургийно четиво Православната църква ни припомня изцеляването от нашия Спасител Иисус Христос на един слепороден човек. Това събитие е изложено в деветата глава от Евангелието на св. Йоан Богослов.

Трябва да се подчертае, че този слепороден не е с повредени очи, а както съобщава свещеното предание, той изобщо няма очи. Да си представим за момент как е изглеждал този човек преди чудото – с изсушена от слънцето и недояждането глава, в която зеят две празни дупки на мястото на очите. Жив череп! Оттук става ясно защо след чудото най-близките му роднини не могат да го познаят.

Изключителното в случая е, че Господ връща липсващия орган на този нещастен човек. Бог не върши нищо случайно. Първо, с това велико чудо Христос иска да покаже Своята божествена природа. Преди изцелението Той разговаря с юдейските книжници и фарисеи и им разкрива, че съществува преди Авраам, че е истинският Месия и Син Божи. Те побесняват и искат да го убият. Веднага след това Той потвърждава Своето слово с дело – излекуването на слепородения.

Това събитие има не само буквален, фактически смисъл, но и богат символичен подтекст. Интересно е да се наблюдава как Господ изцелява този човек. Той би могъл да го изцери само с едно махване на ръка, с изричане на една дума. Защо Христос избира такъв особен и сложен начин – плюе на земята, взема от така създадената кал и намазва очите на просяка? Според тълкуването на св. отци от една страна плюенето на Спасителя върху земята означава пришествието на Бога в материалната вселена. От друга страна това действие напомня, че човекът е създаден от пръст, от прах и пепел. Затова Господ неслучайно допълва с пръст липсващия орган на човека. Така Той съединява духовно Битието на Мойсей – разказа за сътворението на човека, със Своето битие – свидетелство за пресътворяването на човека в Негово лице. Спасителят е същият Бог, Който създава Адам, Ева, цялата човешка природа и всеки от нас.

С това допълване Христос сочи единственото, което не достига на хората – душевното прозрение. Той косвено подчертава, че всички ние се раждаме духовно слепи за божествената истина и не подчиняваме целия си живот на нея. Постоянната памет, че сме създадени от прах и пепел е в основата на висшето християнско качество – смирението. Само смирението се удостоява с Божията благодат, която смекчава и одухотворява нашата „земност”.

Когато хората плюят върху нещо, с това те показват своето рязко отрицателно отношение към него. Като плюе на земята, която е единосъщна на нашата материална природа, Господ също демонстрира, че за Него в нашето падение ние сме нещо гнусно и отвратително. Но Бог е любов и иска да ни примири със Себе Си, като ни сочи пътя на покаянието. Ако успеем да го постигнем, Неговото проклятие се превръща в благословение, отрицанието – в утвърждаване, тлението – в безсмъртие.

Въпреки своята необичайност за нашия плътски ум, чудодействието над слепородения би могло да свърши дотук. То обаче продължава. Христос изпраща просяка в къпалнята Силоам, за да се измие и прогледне окончателно. Отново виждаме купел, както в случая със самарянката и разслабления. Отново се докосваме до чистата стихия – водата, която символизира Светия Дух и предобразява тайнството кръщение. Затова Силоамската къпалня е знак за кръщението, тя е втори Йордан. Измиването на слепородения е равностойно на отмиването на първородния грях при християните.

Силоамската къпалня се намира извън града и е създадена от двама праведници - цар Езекия и пророк Исайя. Гледката на слепородения, който с намазано с кал лице опипом върви из улиците на Йерусалим, сигурно предизвиква голям интерес сред местните жители. Еврейското име „Силоам” се превежда с „изпратен”, което семантично се свързва с действието на Христос и даже го предобразява.

Как се отнасят апостолите към слепородения? Те вече са виждали редица от изцеленията на Христос, които се предшестват често от повелята Му към излекуваните да си отидат и да не грешат повече. От тези думи на Господа те заключават, че болестите и греховете имат пряка причинно-следствена връзка. В повечето случаи това е вярно, но не винаги. Затова Спасителят поправя учениците Си, които подобно на нас са склонни да обобщават едно явление или едно отношение и да го приписват на всичко и всички. Подобен подход нерядко е погрешен, защото не взема предвид конкретните условия - времето, мястото и степента на нещата. Предварително убедени, че слепецът плаща нечии престъпления, апостолите започват да питат Христос за причината на неговата слепота. Единственото, което ги интересува е по чия вина той се е родил сляп – заради негови грехове или заради грехове на неговите родители.

Апостолите сигурно се споглеждат учудени, когато Иисус отговаря, че нито човекът е съгрешил, нито родителите му. Тези думи съвсем не означават, че баща му и майка му са безгрешни. Става въпрос за това, че не са съгрешили с голям грях или грехове, които са довели до раждането на техния син-инвалид. Господ разкрива, че този човек се е родил, за да се явят Божиите дела върху му, да просияе чрез него Божията слава и величие. Когато някои едва оцеляват от катастрофа или заболяват от рак, тази криза не винаги е следствие от тяхната греховност, но понякога е предизвикателство за събуждане на тяхната вяра и призив към съвестта им да се обърнат към Бога, Който единствен лекува и спасява. И днес в Църквата Божията благодат и присъствието на Светия Дух се засвидетелстват с изцеления, чудеса и знамения. Без постоянния деен промисъл на Бога християнството не би могло да оцелее при страшните гонения, на които е подлагано в историята – гонения, които напоследък стават все по-системни и по-коварни.

Tози случай е поука за нас да не осъждаме предварително болните и нещастните хора като прокълнати грешници. Дори и да знаем кой какъв е и какво заслужава, не трябва да съдим и да си присвояваме ролята на божествения Съдия. С каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери (Мат. 7:2).

Православните християни често наричат Възкресение Христово „Пасха”. Какво означава тази дума? На еврейски език тя гласи pesaсh и се превежда с „преминаване”, „преход” (англ. passover). Христос възкръсва и ни превежда от смърт към живот и от земята към небето. Архетипният преход в Библията е преминаването на Червено море от юдеите, което е метафора на избавление от робство към свобода. Пасха означава преход в много смисли - от смърт към живот, от гибел към спасение, а в земен смисъл - от болест към здраве. Това виждаме от примерите на разслабления и слепородения, на които неслучайно са посветени четвъртата и шестата неделя след Великден.

Днес св. Църква издига пред нас примера на една жена от Самария. За нея преходът от зло към добро се осъществява няколко пъти. Първи е физическият преход, който тя вероятно извършва всеки ден. Самарянката излиза от града и идва до кладенеца на Яков, за да си налее вода. Щом идва сама, а не изпраща слугиня, явно е бедна и щом идва на пладне, при най-голямата горещина, тя се стреми да избегне злобните погледи и клюки на съгражданите си. Но веднъж тя преживява и духовен преход, изключителна промяна на сърцето, защото при кладенеца среща Господ Иисус Христос, Който я извежда от духовната тъмнина към светлината на истинската вяра.

Спасителят й казва, че този, който пие вечната вода, която Той дава, няма да ожаднее вовеки. Никому неизвестната и безименна самарянка получава живата вода, защото повярва в Него като Месия. Самата тя става извор на жива вода, защото не скрива вярата си, а проповядва за Господа на своите съграждани, които също срещат Христос и повярват в Него.

Вътре в този главен преход в живота на жената може да се забележат още три микропрехода. Първо, в самото начало самарянката обвинява Христос, че говори на обществено място с нея. По времето на Спасителя е недопустимо евреи и самаряни да контактуват. А мъж да заговори жена на улицата също е нечувано събитие за онази строго патриархална епоха. От укор самарянката преминава към молба да получи живата вода. Второ, без да я познава, Христос разкрива, че тя е имала петима мъже, а шестият не й е мъж. Самарянката, която сигурно е презирана от своите съграждани като неморална, в този момент усеща, че пред нея не е обикновен човек. Нейното отношение към Христос се променя и тя Го изповядва като пророк. Трето, самарянката насочва разговора към общото очакване за идещия Месия и го пита с искрено любопитство дали трябва да се покланят на планината Гаризим или да ходят чак в Йерусалим. А Христос я наставлява, че е дошло вече времето за поклонение на Бога с дух и истина. Забележете как Той разкрива за първи път тайната на Св. Троица на една скромна жена – поклонение на Бог Отец със силата на Св. Дух и в Истината, която е Бог Син. Спасителят разкрива на света, че е „пътят и истината и животът” (Йоан 14:6).

Самарянката символизира всички онези грешници в историята, които са готови да чуят призоваващия ги Божи глас. Дали ще го чуят, зависи от нашата молитва и умението да говорим на хората за Спасителя. Немалко свещеници бедстват и се оплакват, че никой не ги търси. А дали те потърсиха своите бъдещи енориаши, убедиха ли ги в нуждата от спасение, запознаха ли ги със Словото Божие? „Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули?” (Рим. 10:14). Случайно ли е, че докато нашите духовници се жалват или не достигат, сектантските пастори умеят да проповядват и църквите им са препълнени? Трябва да се молим по-усърдно „Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си” (Мат. 9:38). Но на нас ни трябват не пасивни, а активни люде; не требничари, а мисионери; не хора, които заемат щат и се подписват на ведомост, а труженици, готови да се жертват за Христос и Евангелието.

Настъпи четвъртата неделя след Възкресение, наречена неделя на разслабления. Той е един парализиран човек, който е излекуван от Иисус Христос според Евангелието от св. Йоан, 5 глава. В свещения град Йерусалим до Овчите порти се намира къпалня с название Витезда – на еврейски език Beth Khesed, което се превежда с “дом на благодатта” (милосърдието). Според редица учени първоначалното й еврейско име е Bethesdathain – от beth (дом) и eshed (водопад, гейзер), което е двойствена форма и по-точно отразява вида на къпалнята. Витезда е спомената и в медния свитък от Кумран (11:12), където е наречена Beth Eshdathain (“дом на двойния басеин”). На арамейски език се съкращава на Bethesda, а на гръцки името се изменя с метатеза и става Bezetha в Йосиф Флавий и Bezatha в Евсевий Кесарийски. Витезда е разкопана от археолозите северно от храмовия хълм и непосредствено до църквата „Св. Ана”. Св. Йоан пише за една къпалня, но всъщност басейнът е разделен на две посредством дига и е заобиколен от четири покрити колонади, като встрани има още една. Във водата се слиза по широко стълбище, изсечено в скалата. Това не е обикновена болница или минерална баня. Около басейна лежат всякакви болни - слепи, глухонеми, инвалиди, парализирани. Водата на Витезда няма постоянни лечебни свойства, а е лековита само отвреме-навреме, когато изведнъж се раздвижва, разпенва и разбушува. Според народното вярване в този момент върху нея невидимо слиза ангел. Изцелява се само един човек, който успява пръв да се хвърли във водата. Останалите остават само със смътната надежда, че може би ще успеят следващия път.

  В сумрака на мръсната и воняща къпалня Витезда, където стенат и охкат изоставените от всички болни, един ден блясва божествена светлина. Тук не слиза ангел, а влиза самият Господ Иисус. Той спира поглед върху парализирания, който чака да оздравее цели 38 години и му задава изпитателния въпрос: “Искаш ли да оздравееш?” Въпросът изглежда безсмислен и ненужен, но по този начин Спасителят иска да изпита вярата му. Болният измъчено обяснява, че няма близък, който да го спусне в къпалнята. Тогава Богочовекът му казва: “Вземи одъра си и ходи!” Изсъхналото сгърчено тяло на парализирания внезапно се изпълва с нови сили. Той скача на крака, грабва одъра си и благодари на Бога за своето изцеление.

  Хората, струпали се във Витезда, приличат на целия свят, който все повече се нуждае от Христос и очаква благодат и чудо от Него. Проблемът е, че нашият свят до голяма степен е загубил волята си да опознае и преодолее своята греховност. Той иска да премахне болестта, но не иска да премахне причината за нея. Нашият свят се обитава от слепци, които не могат да различат доброто от злото; инвалиди, които не могат да вървят по тесния трънлив път към Бога; парализирани, които отдавна са изтръпнали към греха.   

Силно впечатление прави търпението, с което разслабленият очаква в продължение на 38 години Божията милост. Той не обвинява небето, не проклина като жената на Йов деня на своето раждане, не изпада в отчаяние, както ние правим при много по-малки изпитания. Болният очаква с вяра божествения Лекар, Който не закъснява да се яви – нито по-рано, нито по-късно от необходимото. Бог не ни дава да носим тежест свърх нашите сили.

За беля денят, в който е извършено това дивно чудо, се оказва събота – свещения ден на юдеите, в който е забранено да се върши каквото и да било, дори да се върви из града. Евреите обвиняват бившия парализиран, че като крачи с одъра си, извършва „грях”, а той се оправдава, че  Иисус го накарал. Може би най-интересният момент в евангелския разказ е, че бившият болен отива при юдейските първенци и издава кой го е излекувал. Тази донякъде подла постъпка не остава неизвестна на Спасителя. Той среща бившия болен сред тълпата в йерусалимския храм и категорично го предупреждава: “Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо” (Йоан 5:14). Христовите думи изразяват една дълбока истина – нашите телесни страдания често ни се изпращат свише за изцеление на душевните ни болести. Както пише блажени Теофилакт Охридски: “Тукашните страдания са вразумления, а а отвъдните – наказания”.

Болестите са резултат от разрушителното действие на греха върху духовната и телесната човешка природа. По принцип здравето предполага пълнота на жизнените сили. Когато злоупотребява със свободата на волята си и нарушава Божиите заповеди, човек се отделя от единствения източник на живота – Бог. В резултат на това той изпада в състояние на слабост и немощ. Човекът, който се отчуждава от Бога, неизбежно се доближава до дявола. В Библията и в живота се натъкваме на безброй примери за пагубното действие на демоните върху здравето на хората. Затова преп. Синклитикия казва: „Дяволът има множество остри оръжия. Когато не побеждава душата с бедност, дава богатство, за да я прелъсти. Ако не я победи с обиди и унижения, обсипва я с похвали и слава. Когато [дяволът] е победен от здравето на човека, поразява тялото му с болести…, за да помрачи в ленивите любовта към Бога”  (Древен патерик, 7:23).

Според богослужебния календар третата неделя след Възкресение е наименована на светите мироносици. Сред първите последователи и постоянни слушатели на Иисус Христос има и няколко жени. Този факт е необикновен, защото патриархалното еврейско общество през I в. не допуска жени да се учат на грамотност или да стават ученици на религиозни водачи. Тези жени се наричат “мироносици”, защото те на третия ден след кръстната смърт на Спасителя отиват на Неговия гроб, за да помажат с миро (благоуханно масло) Христовото тяло.

Светите евангелисти изброяват в числото на мироносиците няколко жени: Мария от Магдала (Магдалина), друга Мария - майка на Яков и Йосия, Саломия - майка на апостолите Яков и Йоан Заведееви. Освен тях, Църквата причислява към групата на мироносиците Сусана, Йоанна, както и Марта и Мария - сестрите на Лазар, който е възкресен от Христос. Всички тези благочестиви жени, заедно с избраните 12 апостоли, изповядват Иисус Христос за обещания от хилядолетия Месия и за Спасител на света. Всички те, освен Марта и Мария, придружават постоянно Христос в Неговите пътувания из Юдея и Галилея и слушат словата на Неговото божествено учение. Когато Иисус поема трънливия път на страданията, те Го придружават навсякъде и свидетелстват за Него. А когато Той умира на кръста, те заедно с Йосиф Ариматейски и Никодим вземат дейно участие в Неговото погребение.

В дните след смъртта на Христос Неговите последователи жени се оказват много по-дейни и по-всеотдайни от последователите Му мъже. Докато мъжете са парализирани от страх и угризения на съвестта, жените още в петък и събота започват да събират благоухания, за да помажат тялото на мъртвия Иисус по еврейския обичай. Щом изтича пасхалната събота, през която евреите не работят нищо, светите жени още призори избързват да отидат на гроба Господен.

Тук има една знаменателна подробност, която обикновено се пренебрегва от тълкователите. Гробницата на Иисус, предоставена от Йосиф Ариматейски, представлява пещера, изсечена в скала. Входът й се затваря с огромен кръгъл камък, който се търкаля по жлеб. Жените съзнават предварително безсилието си да помръднат камъка и се питат една друга: „Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни” (Марк. 16:3). Въпреки това те тръгват за гроба с явната вяра, че Бог ще намери начин да отвори и да ги допусне до тялото на Разпнатия. Наглед безсмислено, но дълбоко съкровено, тяхното упование напомня за това на разслабления в къпалнята Витезда, на когото е посветена следващата неделя от православния календар (Йоан 5:1-15). В продължение на цели 38 години той не изгубва надеждата си, че не хората, които отдавна са го изоставили, а самият Бог ще му помогне да оздравее и започне обновен живот.

Пред гроба мироносиците са посрещнати от светлоносен ангел. Той им съобщава радостната вест за Христовото Възкресение и им нарежда да отидат веднага при апостолите, за да им съобщят. След това на една от мироносиците - св. Мария Магдалина - се явява сам Възкръсналият, като й предава същата заповед. По този начин жените мироносици първи се удостояват да видят възкръсналия Спасител и първи стават проповедници на Неговото славно Възкресение от мъртвите. Христос ги удостоява с тази чест, за да отвърне на искрената им любов, усърдие и преданост, с които те Му служат както преди, така и след Възкресението.

Много от раннохристиянските мъченици са жени. По-късно те играят голяма роля в монашеството и различните служения на Църквата. Някои от тези служения, например чинът на дяконисите, трябва да бъдат възстановени през ХХІ век. Влезте в която и да е църква и ще се убедите, че жените са много повече от мъжете. Това се дължи на женските качества, които са споделени и от християнството – вяра и емоционалност, любов и преданост, щедрост и скромност. Тези добродетели по природа са присъщи повече на жените, отколкото на мъжете. За съжаление през последния половин век българката беше лишена от истинската си роля като съпруга и майка, беше огрубена и експлоатирана като придатък на държавно-партийната машина. Последните две десетилетия още повече влошиха това състояние. Нашите жени трябва да върнат великолепните си достойнства, с които Бог ги е сътворил и с които ги е запомнила историята. От тях зависи нашето оцеляване и бъдеще като християнска нация.

Христос воскресе!

След като възкръсва, Иисус Христос не напуска веднага земята, но в продължение на 40 дни общува със Своите ученици. Спасителят настойчиво им доказва, че пред тях не е призрак, не е дух, че е възкръснал с тяло, преминало на нова, висша степен на духовна телесност, която не познава пречките и ограниченията, присъщи на времето и пространството. За Христос това не е връщане към предишния живот, а нов живот и пълно преобразяване на тялото.

Уплашените и потресени от Разпятието ученици се убеждават, че Господ е жив. Но от 11-те апостоли само Тома остава сякаш настрана. Той се прокрадва предпазливо по калдъръмените улици на Йерусалим към заключената къща, в която са събрани учениците. Тук го окръжават развълнувани лица, мнозина плачат от радост, събратята възторжено му говорят, че са видели възкръсналия Учител. Горчивината на обидата свива сърцето на Тома и той възкликва, че ако не Го види и не Го докосне сам, няма да повярва (Йоан 20:25).

Да обърнем внимание на кого се явява възкръсналият Иисус – не на първосвещениците Анна и Каяфа, не на прокуратора Пилат, не на силните от мира сего. Тяхната зла воля се противи на очевидното и отрича светлината, защото е подчинена на мрака. За тях се отнасят думите на Авраам: „И да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят” (Лук. 16:31).

В своето тълкувание на това евангелско събитие блаж. Теофилакт Охридски обяснява, че апостол Тома се съмнява във Възкресението на Христос и даже го смята за невъзможно. Той не е достигнал такова вътрешно духовно състояние, което би му дало възможност да съзерцава възкръсналия Господ. Забавянето на Иисус да се яви на Тома в продължение на цяла седмица има за цел да го подготви душевно. Можем само да гадаем какво той преживява в сърцето си, как се терзае между полюсите на неверието и вярата, между Божиите обетования и нашепването на лукавия.

След осем дни, когато учениците отново са събрани, Христос се явява изведнъж сред тях и показва на Тома ръцете Си, пронизани от гвоздеите на кръста, и раната под ребрата, нанесена от копието на римския войник. Треперещ от радост, Тома извиква: „Господ мой и Бог мой!” (Йоан 20:28). Това е единственото място в Новия Завет, в което Христос е наречен недвусмислено и категорично „Бог”. Тази импулсивна изповед разкрива, че Тома не е „неверен”, не е злонамерен отрицател, а човек, който търси да преоткрие и утвърди вярата си. Трогнат, Спасителят не укорява Тома. Той казва, че са блажени всички, които през вековете ще прозрат смисъла на Христовия подвиг с очите на сърцето и ще повярват за свое спасение. Защото е лесно да се види, за да се повярва. Трудно е да се повярва, за да се види.

Някои постмодерни автори виждат в жеста на Тома “хомоеротичен акт”. Не, тук не става въпрос за бъзикане, а за нещо много по-важно и по-съществено. Когато докосва възкръсналия Иисус, апостол Тома сам възкръсва духовно. Той се отърсва завинаги от съмненията и заблудите, за да се изпълни с непоклатима убеденост в божествената мисия на своя Учител. По сходен начин Христос се явява не само на търсещия Тома, но по-късно и на Своя гонител Савел, защото душата на Савел жадува за Бога и търси истината. Савел никога не вижда Христос, но е преобразен духовно от Него и става най-великия Христов апостол. Мъчителят Савел се превръща в апостола Павел.

Св. Тома не се отделя от останалите апостоли при Възнесението на Христос и Слизането на Св. Дух на празника Петдесетница (Деян. 1:3). По-нататъшната му съдба не е спомената в Библията. По предание той проповядва в Сирия, в Персия и накрая в Индия, където обещава на един местен владетел, че ще му построи неръкотворен дворец, ако приеме християнската вяра. Затова св. Тома е почитан като покровител на строителите. Днес в Северна Индия съществува църква на Мар Тома с над 1,5 милиона членове, а в една планинска пещера се сочи гроба на великия апостол.

Вярата в Христовото Възкресение въодушевява не само апостолите, но и раннохристиянските мъченици, които посрещат смъртта с победния лозунг: „Христос воскресе!” Възкресението е вечен живот и радост за всички чисти сърца, за безброй клирици, монаси, миряни през вековете. Възкресението е в основата на християнската цивилизация и нейните великолепни постижения, чиито наследници сме всички ние.